Джеймс Чейс - С ухо на земята

— Можем ли въобще да се доверим на когото и да било.

Джони излезе на терасата. Подхвърли пачка с петдесетдоларови банкноти върху масата.

— Заповядайте, моля, шестдесет и шест хиляди, шестстотин шестдесет и седем долара. Разделете ги помежду си. Аз си взех моя дял.

— А онази перлена огърлица? — каза нападателно Марта.

Джони се усмихна иронично.

— Остава за мене. Полагат ми се вредни.

Той отиде до един стол и седна.

— Това, което и тримата не можете да разберете, е, че вие сте се захванали с голяма операция, която нямате достатъчно сили да доведете докрай. Тая игра се играе жестоко и грубо. Аз я изнесох на гърба си, така че взимам най-големия дял.

Марта беше на път да избухне, но един поглед отправен от Хенри я възпря. Той заговори със спокоен и тих глас.

— Разбирам мотивите ти, Джони, но ако трябва да бъдем честни, не можеш да не признаеш, че това си беше план на Марта. Наистина реализацията без тебе беше невъзможна, но все пак тя беше измислила ходовете и разработила всичко до детайл. Струва ми се, ще е най-правилно, ако разпределим стойността на перлената огърлица помежду си.

Джони се засмя шумно с отметната назад глава.

— Какви смешки ми разказваш? Кой се спазари с Аби? Кой отстрани черната маймуна? В края на краищата кой взе бижутата? Е, да, нейна била идеята. Всеки може да си има идеи, но това съвсем не значи, че може да ги реализира. Никой от вас не би могъл да вземе сто хиляди от Аби, ако аз не се бях справил с него. Така че мълчете си по-добре!

Той се обърна към Джилда.

— Яде ли ти се някъде навън. Искам малко да променя обстановката. Знам едно хубаво ресторантче край морето. Искаш ли да дойдеш?

Джилда бързо преодоля изненадата и объркването си от тази внезапна покана. Стана и каза бързо:

— Да. И аз бих желала нещо такова.

— О’кей. Облечи се и да тръгваме.

Лицето й леко се изчерви и тя забърза към стаята си.

„Той май е на път да лапне въдицата“, помисли си щастливо тя, сваляйки банския костюм. „Само умната, бебче, и ще го имаш завинаги“.

А на терасата Джони си запали цигара и заговори:

— Вдругиден смятам да хвърлим едно око на къщата на семейство Крейл. Мисля, че ще мога да вляза, ако облека електричарския костюм. Нищо не разсейва подозрението така добре, както една униформа. После ще свършим работата. Бижутата там са за шестстотин и петдесет долара. Ще ги продам на Барни Баум. С Аби нямаме работа повече. Ще ги дадем на Барни за триста. Това значи, че вашият дял, на тримата, ще бъде двеста долара.

— Ти за какъв се мислиш, бе? — Марта беше побесняла. — Аз планирам тук нещата, Хенри определя цените! Ясно ли ти е?

— О-о, я млъкни, дебелано — рече Джони. — Този удар е мой. Никой от вас не би могъл да се оправи с Баум. Доста старички сте.

Хенри забеляза, че Марта ще избухне, и тихо каза:

— Прав е, Марта. Добре, Джони, оставяме това на тебе.

Марта беше толкова ядосана, че не можеше да говори. Само тлъстините й се тресяха.

Джилда излезе на терасата, облечена в семпла синя рокля. Изглеждаше скромна и красива. Когато Джони й хвърли кратък поглед, стори й се, че в очите му се появиха проблясъци на интерес.

Двамата се качиха в кадилака и потеглиха.

— Получи ли си парите вече? — попита Джони, докато прелетяваха скоростно по крайбрежното шосе.

— Хенри ми ги пази.

— Да не се минеш?

— Аз имам доверие на Хенри.

— Радвам се за тебе.

Последва дълга пауза, след което Джилда каза:

— Трябва да внимаваш с Марта. Тя те мрази.

Джони се изсмя.

Ресторантът, в който отидоха имаше широк кей навътре в морето, върху който бяха масите и дансингът. Светеха разноцветни лампички и оркестърът свиреше суинг. Беше пълно с хора.

Докато се придвижваха до тяхната маса, Джилда усети, че представителите на мъжкия пол в заведението я проследяват с явен интерес. Тя вирна брадичката си и леко позавъртя бедра. Харесваше й да я гледат и така нескрито да й се възхищават.

Обслужиха ги бързо и изрядно. Храната беше отлична. Докато похапваха коктейл от стриди, Джилда забеляза една жена от другия край на платформата, която седеше сама на маса и втренчено гледаше Джони. Беше на около тридесет и шест или тридесет и седем години. Слаба, руса, облечена в скъпа, но семпла бяла рокля. Имаше класически черти на лицето, студени и чувствени. Стъклените й сини очи не изпускаха Джони.

А той, отпуснат и в прекрасно разположение на духа, беше в пълно неведение, че някой го изучава подробно.

— Последния удар ще направим вдругиден през нощта — рече той, привършвайки с коктейла. — М-м, беше много вкусен!