Джеймс Чейс - С ухо на земята

— Чакай, Джони, помисли малко. Барни няма да ти даде петдесет за това. Познавам го добре. Той е обирджия. — После като видя, че Джони вече завързва кесийките. Аби продължи неохотно. — Добре де. Ще ви дам сто хиляди. Това ще ме разори, но не искам да попадате в мръсните ръчички на Барни. Сто хиляди.

Джони спря заниманието си и го погледна:

— В брой обаче?

— Разбира се.

— Още сега?

Аби вдигна ръце.

— За Бога, Джони, ти имаш ли ум в главата. Как мога да държа сто хиляди тук в офиса? Ще получите парите в брой другата седмица.

— Ако не получа парите на момента, отивам при Баум — каза Джони и пусна кесийките в куфарчето.

— Но аз нямам толкова пари тук! — извика Аби и удари китки върху бюрото. — Виж какво, копеле такова…

Това вече беше грешка.

Джони протегна ръка и сграбчи ризата на гърдите на Аби. Разтърси го леко, при което главата му климна назад.

— Как ме нарече?

Аби не беше сигурен дали вратът му не е счупен. Пълното му лице пожълтя, а очите му се ококориха.

— Вземам си думите назад. — Той дишаше тежко. — Извинявай.

Джони го пусна, но със силен тласък, който едва не катурна стола назад.

— Искаме да ни се плати в брой. Ще те чакаме, докато ги събереш. Приятелчетата ще ти заемат. Хайде, тръгвай!

— Никой няма да ми заеме сто хиляди — изпъшка Аби. — Ти си луд. Аз няма да мога…

— Ясно, няма да можеш. Добре. Писна ми от тебе — каза Джони. Отивам при Баум.

Наблюдавайки всичко това, Хенри разбираше, че Джони прави пазарлъка така, както той самият никога не би могъл да го направи. Знаеше също, че ако преговаряше с него. Аби щеше да успее да го убеди за петдесет хиляди.

За следващия си ход Аби щеше да съжалява горчиво. Той натисна с крак един бутон под бюрото си и така даде сигнал на двамата въоръжени мъже, които винаги държеше на долния етаж. С всички тези доста разнообразни клиенти той никога не беше сигурен и не знаеше кога ще му се наложи да бъде защитен. Стори му се, че този момент е точно такъв.

— Почакай, Джони. Ти направо ме ограбваш, но ще се опитам да направя нещо. Трябва ми поне малко време. Защо не дойдете пак? Можете да оставите стоката в моя сейф. Не мога да събера сто хиляди за пет минути.

— Давам ти три часа, Аби — каза тихо Джони. — Ще те почакаме тук.

Аби се поколеба за миг, но помръдна рамене в знак на съгласие, стана и си взе шапката.

— Добре. Ще опитам.

Докато той отключваше вратата, Джони се обади:

— Аби!

— Сега пък какво?

— Без номера.

Двамата се спогледаха и Аби се насили да се усмихне.

— Разбира се, Джони, не бъди толкова подозрителен. Ще се върна колкото е възможно по-бързо.

Аби излезе и те чуха заглъхващите му стъпки по коридора в посока към асансьора.

— Хубава работа свърши, Джони — каза Хенри. — Аз не бих се справил така добре сам.

Джони го гледаше с безразличие.

— Повече от ясно е, че не би се справил.

Внезапно вратата на кабинета се отвори и двете горили на Аби нахълтаха вътре. По-едрият беше един огромен негър, над шест фута висок и с рамене като врата на хамбар. Обръснатата му глава блестеше от пот, а плоските черти на лицето му бяха груби и недодялани. Казваха му Джъмбо и това име всяваше страх в крайния квартал, където живееше. Другият беше Ханк Борг, около двадесетгодишен пияница, бял, слаб и с лице като на плъх, цялото нашарено от акне. Той държеше един тридесет и осем калибров автоматичен пистолет и в змийските му очи просветваше налудничав блясък.

Хенри почувства страха като леден душ, който го облива от глава до пети. Видът на негъра великан го ужасяваше.

За част от секундата Джони грабна куфарчето и стана. Хенри го погледна и видя тънката бяла линийка, която обграждаше устата му. Джони се отдръпваше гърбом и наблюдаваше Ханк.

— Хайде, стреляй, нищожество! — каза меко Джони. — На Аби ще му хареса.

Ханк дрезгаво изръмжа през зъби:

— Ще ти счупя гадния крак, ако не оставиш куфарчето на масата.

Джони продължаваше да се отдръпва на заден ход. Вече се беше отдалечил от бюрото и имаше простор за действие.

— Спокойно, Полковник — каза той. — Тоя тъпак няма да посмее да стреля. Само блъфира.

Ханк погледна притеснено негъра.

— Свършвай с него. Губим време.

Огромният негър разтегна ужасното си лице в подигравателна усмивка.

— Хайде, малкия, прави каквото ти казват!

Джони пусна куфарчето на пода.

— Ела и си го вземи! — каза той. Лицето му беше безизразно, ръцете му висяха до тялото.

За да стигне до Джони, негърът трябваше да мине покрай Хенри и да заобиколи бюрото. Движенията му бяха доста бързи. С туптящо до пръсване сърце, Хенри протегна крака си, когато негърът се промъкваше покрай него. Мексиканският му ботуш удари в глезена на черния. Оня се спъна и точно когато се опитваше да запази равновесие, Джони се хвърли върху гърба му, заби пръсти в лицето му и го събори на колене. После скочи и ритна негъра право в лицето. Кожата му се разцепи като люспа на презрял домат и кръвта опръска обувката на Джони. Негърът изпъшка, разклати глава и започна опити да се изправя, докато кръвта обливаше лицето му. Джони изчака зашеметеният великан да се изправи на коленете си и му нанесе мощен каратистки удар във врата. Очите на негъра се обърнаха и той се строполи върху вехтия килим на Аби.