Стюарт Уудс - Бялата стока

— Откога не си стрелял с пистолет? — запита той, като извади пистолета на Кат от бюрото си.

— От казармата — отговори Кат, малко притеснен.

Хеджър му посочи асансьорите. Слязоха в мазето и той включи някаква лампа.

Кат усети миризма на разкопана земя. Влязоха в стая, едната стена на която беше от пръст. Хеджър включи още лампи и пред тях се разкри дълго разширение, което наподобяваше тунел. В края му имаше мишена, а на нея беше нарисувана човешка фигура.

— Охраната го използва — каза Хеджър и подаде пистолета на Кат. — Бъди мой гост.

Кат провери пачката с патроните, зареди пистолета, сне предпазителя и зае стойка. След като изстреля пет куршума, Хеджър го спря и изтегли мишената с едно дълго въже при тях. Два от изстрелите не бяха улучили целта, а другите три имаха точно попадение.

— Забрави военната стойка. Прави го като полицаите — каза Хеджър и взе пистолета. Приклекна и протегна ръце напред. След това смени мишената и я изтегли на мястото й.

Кат приклекна и изстреля още пет куршума.

Хеджър погледна през бинокъла.

— По-добре. Групирал си ги добре, но всички попадения са в горния десен ъгъл на мишената. Не дърпай, а стискай, спомняш ли си?

След още пет изстрела започна да презарежда пълнителя с куршуми от една кутия, която Хеджър беше донесъл.

— Много по-добре — каза Хеджър, след като изтегли мишената. — В средата. Сега трябва да групираш попаденията в по-малко място.

Кат стреля в продължение на един час, като слушаше внимателно съветите на Хеджър.

Най-после той остана доволен. Извади от шкафа с амунициите един сак от кожа и брезент.

— Ето ти нещо, което ще ти бъде от полза — каза той и отвори сака. Като натисна страните на дъното му и го повдигна, се разкри едно плитко отделение. — Има място за пистолета и амунициите ти. Но не го прекарвай през апаратите за проверка на летищата.

— Благодаря — отговори Кат. — Ще се опитам да запомня това.

Хеджър отиде до един тезгях и намери някои неща за почистване. Кат наблюдаваше как той разглоби с лекота пистолета и започна да го почиства внимателно.

— Знаеш ли — обади се Хеджър, без да вдига поглед от пистолета. — Доста време те мразех.

Кат не отговори.

— Ти ме би по задника неведнъж в Куантико и това не ми харесваше.

— Боя се, че на мен ми харесваше повече, отколкото трябваше. Съжалявам.

— Няма за какво. Това ме направи по-твърд по-късно, когато ми се наложи да бъда такъв.

Хеджър продължи да чисти пистолета мълчаливо, сглоби го отново и го подаде на Кат.

— Възхищавам се на това, което правиш и което възнамеряваш да правиш. Мисля, че ако бях на твое място, щях да постъпя по същия начин. Желая ти успех, Кат.

Хеджър го нарече с малкото му име за първи път. Кат пое подадената ръка.

Кат отвори алуминиевия куфар и отброи осемнайсет пачки със стодоларови банкноти. Сложи сака на Бари Хеджър на масата, разтвори го и махна фалшивото дъно. Вкара един от трите пълнителя в пистолета, мушна го в преграденото отделение, постави раменния кобур и заглушителя, след което зареди магнума на Блуи и опита да сложи и него в отделението под фалшивото дъно. Пистолетът едва се побра и не остана място за кутията с патроните. Кат намери една ролка безцветни лепенки и успя да нагласи още няколко куршума на различни места. Върна второто дъно на мястото му и натрупа парите върху него. Сакът се напълни до половината. Отгоре той подреди няколко ризи и постави транзистора на Бари Хеджър.

В куфара имаше още един милион долара и се чудеше какво да прави с тях. Добре, че не беше разбрал добре Блуи за това колко пари да вземе. Имаше „таксата за разрешителното“, но другият милион беше бреме. Досега ги беше възприемал като купчина хартия, но сега си припомни, че този милион беше всичко, което притежаваше, освен къщата и имуществото на фирмата. Опита се да не мисли за това. Ако това е нужно, за да измъкне Джинкс, така да бъде. И без това щеше да си има достатъчно друга работа, за да мисли и за парите. Мина му мисъл да ги остави в сейфа на хотела и да се върне да си ги вземе, но винаги можеха да му потрябват. Затвори куфара и завъртя ключалката. Часовникът му показваше седем.

Кат освободи апартамента в хотела и взе такси до летището. Летателното училище беше пусто и Мег не се виждаше никъде. Помисли си, че така е по-добре. Искаше тя да бъде с него, но сега отиваше на място, където може би е по-добре да бъде сам, за да не се тревожи и за нейната безопасност.