Стюарт Уудс - Бялата стока

— Моя грешка — каза Кат, като попиваше потта от челото си. — Забравих, че тук сме на около три хиляди метра надморска височина. Въздухът е рядък и двигателят не може да развие пълна мощност. Затова ни трябва по-дълга писта за излитане. Ако бях спуснал клапите в самото начало, всичко щеше да бъде много по-добре.

Прибра клапите напълно, започна завоя към радиомаяка в Елдорадо и се обади на службата в Богота. Макар и с трудноразбираем акцент, диспечерът успя да му даде инструкциите по отлитането. Не след дълго бяха излезли от планините и летяха над долината Магдалена. Кат включи автопилота и се отпусна, като провери положението си с далекомерното оборудване. Скоро щяха да излязат от обсега му, а по-долу на юг нямаше лоран. Но имаше достатъчно пособия за навигация, които да ги заведат до Летиция.

— Добре — каза той. — Какво прави през последните два дни?

— Трябваше да видя някои хора — отговори тя. — След като разбрах, че си добре, реших да използвам свободното време и да потърся материал за статия.

— Мислех, че вече имаш материал — каза начумерено Кат.

— Хайде, хайде. Не ревнувай. Нямах какво да правя. Можех ли да дойда на всичките тези срещи в посолството, ако бях с теб?

— Не. Бари Хеджър мисли, че си комунистически агент или нещо подобно.

Тя се засмя презрително.

— Разбира се. Разказал ти е за баща ми, нали?

— Да. Спомних си оня инцидент.

— То беше много повече от инцидент. След него баща ми никога не можа да се съвземе. Умря на петдесет и пет години. Разбиха сърцето му.

— Хеджър казва, че повечето от репортерската ти дейност е посветена на различни комунистически революционни движения.

— Да, голяма част от нея — съгласи се Мег. — Всякакви леви групировки използваха името на баща ми. За тях той беше истински герой. Предполагам, че за мен това е било нещо като пропуск.

Кат мълчеше.

— О, виждам, че искаш да знаеш дали наистина съм комунистически шпионин. Така ли е?

— Е? — запита той. — Искам да кажа, че не ми пука изобщо, но бих желал да зная.

Тя разкопча раменния си колан и се обърна към него.

— Пука ти, по дяволите. Боиш се, че си се захванал с някаква червена напаст, нали?

— Виж…

— Е, радвам се, че ти пука. Не съм комунистически шпионин или дори комунист. Презирам това, което правят много от партизанските движения или по-скоро начина, по който го правят. От друга страна, презирам и много от нещата, които правят Съединените щати. В политическо отношение предполагам, че съм личност без собствена държава. Искам да кажа, че се радвам, че една част от мене е северноамериканска, а другата е южноамериканска — чувствам се така добре тук, както и в Щатите. Те имат дясна администрация, която ненавиждам, а тук в Колумбия има партизански движения, които също мразя. За мен няма политически дом, освен ако мястото не е като Швеция, но не бих могла да живея там, защото не съм социалист и наполовина съм южноамериканка с гореща кръв.

Кат се засмя.

— Мога да гарантирам за това.

Летяха над джунглата. Докъдето стигаше погледът им, не се виждаше нищо друго. Беше толкова гъсто. Кат дори си помисли, че може да приземи самолета върху дърветата. През две минути поглеждаше към приборите. Стрелките бяха стабилни и двигателят бръмчеше монотонно. Разходът на гориво беше малко по-голям от това, което беше планирал, но имаха много по-голяма резерва, отколкото когато той и Блуи напуснаха Флорида.

Мег беше наклонила седалката назад и спеше дълбоко. Погледна лицето й — спокойно и детско. Знаеше, че не можеше да я спре да дойде с него в Трапеца, и това го радваше. Припомни си ужасния момент, когато се почувства напълно сам.

Малко по-късно ядоха сандвичи, а след това, в ранния следобед, Кат видя кафява просека през зеленината на джунглата. Изпита вълнение и страх. Амазонка — най-голямата река в света, пред която Конго, Нил и Мисисипи са като джуджета. Беше на около тридесет мили от нея, но тук нямаше замърсяване на въздуха, а само мъгла, издигаща се от гората. С приближаването им реката ставаше все по-голяма и се виждаше още по-ясно колко много вода има в нея. Простираше се на изток и на запад, докъдето стигаше погледът. На двадесет мили от Летиция, която на фона на Амазонка изглеждаше като петънце, Кат повика кулата и получи инструкции за спускане. След няколко минути влязоха в транспортния график на движението и когато Кат се насочи за кацане, един голям хеликоптер се вдигна и се отправи на север, като летеше ниско.