Стюарт Уудс - Бялата стока

Когато програмата съвсем неочаквано свърши, сервитьорът пристигна и постави един чек на масата. Той се запъти с нежелание да донесе брендито, което Кат му поръча. Очевидно беше, че очакваше масата да се освободи. Започнаха да влизат хората за нощното представление. Кат се питаше дали не трябва да дойде по-късно. Беше запазил маса за по-ранното представление, без да обмисли. Брендито му пристигна. Забеляза, че човекът на Гомес също си е поръчал нова напитка.

Внезапно двама латиноамериканци седнаха на масата на Кат. И двамата бяха облечени в делови костюми, които изглеждаха консервативни за Богота. Единият мъж беше на около тридесет години, як и тъповат на външен вид. Другият, който беше по-близо до възрастта на Кат, имаше остри черти и малки очи.

По-възрастният постави един малък кожен портфейл на масата, отвори го и показа някаква значка.

Кат се смрази.

— Да? — едва успя да каже той.

— Мога ли да видя паспорта ви? — запита мъжът на английски език с подчертан акцент. Не молеше.

Кат извади паспорта си и го подаде на мъжа, като се огледа бързо из стаята. Не видя никой, който да прилича на Варгас. Сърцето му започна да бие силно.

— Каква е целта на посещението ви в Богота, мистър Елис? — запита полицаят, като постави паспорта му на масата и го закри с длан.

— Тук съм по работа — отговори Кат. Срещата беше пропаднала. Разбра го веднага. Сега никой не би посмял да дойде при него. Щеше му се да удари с юмрук по масата и да изругае, но се въздържа.

— И каква е работата ви?

— Продавам компютърно оборудване. Надявам се да намеря нов пазар в Колумбия за нашите продукти.

— Разрешете ми да видя други документи.

Кат подаде на мъжа портфейла си, където бяха шофьорската книжка на името на Елис и кредитните карти. Какво да прави сега? Дали Варгас ще уреди друга среща, след като разбере, че Кат е пипнат от полицията? Сигурно е, че той наблюдава всичко това.

— Имате ли визитна картичка?

Кат му подаде една.

Мъжът я разгледа отблизо.

— Въоръжен ли сте?

— Разбира се, че не.

— Разкопчайте якето си, моля.

Кат разкопча якето си и го отвори.

— Какво има в левия вътрешен джоб на якето ви, мистър Елис?

Кат трепна неволно. Ако полицаят види парите, ще го арестуват. Само търговец на наркотици може да носи толкова много със себе си.

— Плик — отговори Кат.

— Какво има в него?

— Пътните ми разноски.

— Моля, поставете го на масата.

Кат извади дебелия плик и го сложи на масата пред себе си. Полицаят го отвори, повдигна вежди и опипа пачките. Сложи парите в джоба си, след като побутна паспорта и портфейла през масата.

— Това обир ли е? — запита Кат. — Това ли прави полицията в тази страна?

Мъжът се усмихна и каза:

— Аз съм Варгас. Вдругиден в пет следобед бъдете на бара в „Парадор Тикуня“ в Летиция. Носете деветстотин хиляди долара със себе си.

Без да кажат нищо повече, двамата мъже станаха и си отидоха.

Кат си допи питието и се опита да успокои нервите си. Нещата не се развиха така, както очакваше. Подписа чек и се върна в апартамента си. Затвори вратата и набра номера на Гомес.

— Тук е Катлидж.

— Добре ли си? — запита тревожно Гомес. — Моят човек каза, че си бил проверяван от полицията.

— Беше Варгас. Трябва да бъда в някакво заведение в Летиция, наречено „Парадор Тикуня“, вдругиден в пет следобед и да нося остатъка от милиона.

— Какво те пита?

— Поиска да се легитимирам и да му кажа по каква работа съм тук. Доста усърдно разглежда документите ми.

Кат погледна към вратата на спалнята. Когато излезе, тя беше отворена. Вероятно камериерката е била тук, за да оправи леглата, защото сега я намираше затворена.

— Добре — каза Гомес. — Наспи се добре и ела утре в девет сутринта в посолството. Питай за Бергман. Ще направим някои планове.

Гомес затвори телефона, преди той да се опита да каже нещо.

Кат отново погледна към вратата на спалнята. Под нея не се виждаше светлина, а той беше оставил лампата включена. Малката му брезентова чанта лежеше на бюрото в хола. Отиде до нея, намери пистолета на Блуи и провери дали е зареден. Върна се при телефона и без да вдига слушалката, набра 0.

— Ало, операторът ли е? Искам да се обадя до Съединените щати — каза той и даде номера. — Да, ще почакам.

Изхлузи обувките си и отиде бързо до вратата на спалнята, като дишаше ускорено. Знаеше, че ако се колебае, не би могъл да го направи, и затова отвори вратата и насочи пистолета пред себе си.