Лили Джърмейн - Пет мили

— Май така излиза — каза Джейс, като изобщо не изглеждаше доволен от факта.

Той не понечи да излезе от колата, затова и аз не мръднах от мястото си. Мислено запомнях всеки детайл от заобикалящата ме среда, в случай че ми се наложеше да разчитам на паметта си по-късно. Във всеки ъгъл на квадратния парцел имаше високи кули с въоръжени пазачи, облечени изцяло в черно.

Превъзходно.

Джейс повдигна ръка, за да отвори вратата и аз протегнах своята, за да го спра.

— Чакай — казах немощно. Той се обърна към мен с безизразно лице.

Поех ръката му, която беше по-близо до мен и я стиснах признателно.

— Просто… искаше ми се нещата да бяха различни, нали знаеш?

Погледна надолу към ръката ми, след което постави другата си отгоре и ме потупа внимателно.

— Да — отвърна, а очите му бяха пълни с примирение.

Излезе от колата и аз го последвах бавно, стискайки здраво дамската си чанта.

Тук в Тихуана беше горещо и мъгливо. А аз си мислех, че Ел Ей има проблем с мъглата. Не можеше да се сравнява с гъстия, застинал въздух, който полепна по кожата ми и ме накара да се чувствам мръсна още в момента, в който излязох от колата. Предполагам се дължеше на хилядите коли, които пресичаха тясната граница всеки час.

Дорнан ни забеляза и ни удостои с кимане, докато, дръпвайки от цигарата си, слушаше какво му говори баща му. Погледнах набързо към Емилио, оглеждайки скъпия му дизайнерски костюм и сива коса и се зачудих как синът на италиански наркобос е успял да стане лидер на мотоклуба „Джипси Брадърс“.

Но, разбира се, че знаех как. Знаех точно как го направи. Просто убиваше и убиваше, докато не завзе цялата власт. Това беше най-лесният начин да стигнеш до върха.

Да елиминираш противниците.

Джейс се заизкачва по каменните стълби, които водеха към двойната входна врата, и ме изчака да го настигна, преди да почука. Младо момиче, облечено в униформа на прислужничка в черно и бяло, отвори вратата, още преди да е успял да си отдръпне ръката. Явно са ни очаквали.

— Горе са — каза момичето, посочвайки към богато украсеното стълбище пред нас, което се извиваше към втория етаж.

Преди да изкачим стълбите, преминахме през едно изискано фоайе и се зачудих дали някога съм била в друга къща, която да лъха толкова много на пари. Бяха мръсни пари, обаче — разбираше се по петънцата издълбан гипс, които очевидно бяха дупки от куршуми, и начинът, по който прислужницата се суетеше наоколо, сякаш животът и зависеше от нивото й на работа. Вероятно беше така. Сърцето ми се сви, когато осъзнах, че вероятно беше нещо като роб. Затворена в тази къща и притежавана от Емилио. Беше такова извратено копеле. Винаги ме беше страх да го доближавам като малка.

Когато стигнахме до горната част на стълбите, забелязах Дорнан през една от отворените врати. Все още беше отвън на терасата и разговаряше с баща си, но се спря достатъчно дълго, за да ми намигне. Нещо премина по тялото ми и аз му се усмихнах лъчезарно, усещайки нова вълна адреналин да се плъзва по вените ми.

Отдръпна се от баща си и влезе вътре с цигарата все още в устата му. Дръпна си още няколко пъти, преди да я махне и щракна с другата си ръка, за да привлече вниманието на останалите братя, които бяха насядали или стояха прави в изискания хол с гневни и отегчени изражения.

Винаги изглеждаха отегчени.

Джейс влезе в стаята заедно с мен.

— Съжалявам, тате — каза той. — Трафикът беше кошмарен.

Дорнан кимна и повдигна небрежно рамене.

— Не можеш да минеш с колата между редиците, както правиш с мотора — каза примирително на Джейс, който видимо си отдъхна. — Така — каза Дорнан и всеки един от синовете му се заслуша в очакване на следващите му думи, — Ноно има да ви каже няколко неща.

Емилио пристъпи в стаята от терасата с цигара в ръка. Мина покрай Дорнан и се спря пред мен, измервайки ме с поглед, сякаш бях някое премазано животно от пътя, което му вмирисваше къщата.

— Коя, по дяволите, е тя? — попита с тежък италиански акцент и издиша цигарения си дим в лицето ми. Златният му зъб проблесна на слънчевата светлина, която се процеждаше в притъмнената стая и едва се сдържах да не потръпна. Спомнях си този зъб и тази зловеща усмивка прекалено добре.

— Сами — отвърна му Дорнан.

— Е? Какво, по дяволите, прави в къщата ми?

— Падре, моля те — каза Дорнан, като го издърпа настрани. — Сами, отивай долу. Емануела ще ти покаже къде да ни изчакаш.

Обърнах се и излязох от стаята, като затворих вратата след себе си, а на устните ми се прокрадваше лека усмивка.