Лили Джърмейн - Пет мили

Обърна главата си бавно настрани, за да ме погледне, както някой би гледал към умряла хлебарка на пода или кучешко лайно на обувката си.

Повдигнах рамене.

— Май в крайна сметка наистина ще съм залепена за теб.

Той сграбчи сака си и тръгна към изхода, оставяйки ме сама в безлюдния гараж. Направи няколко крачки, преди да се обърне към мен с леден глас.

— Побързай — каза. — И без това вече закъсняваме щом ще сме с колата.

Отне ни три часа да стигнем до дестинацията. Три часа, прекарани в мълчание и тук-там няколко от обичайните странни кратки диалози, подхванати от мен и приключени от него.

Беше крещяща разлика от страстните целувки и дългите разговори, които бяхме споделяли през последните няколко месеца и това караше сърцето ми да се свива от болка.

— Къде отиваме? — попитах два часа след потеглянето ни.

— Мексико — отвърна Джейс монотонно.

— Нямам паспорт — напомних му. — Какво смятате да правите и без това?

Обърна се да ме изгледа, докато ускоряваше по магистралата.

— Зависи.

Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха и внезапно ми стана много студено.

— Зависи от какво? — попитах.

Не ми отговори. Стоях спокойно с ръце в скута в продължение на пет минути, но подигравателното му отношение ме изкарваше извън релси, а и не бях забравила, че вече напълно се чувствах като затворник. Преди, когато Дорнан ме затваряше, поне имах Джейс да се грижи за мен и да ме държи далеч от смъртта.

Сега имах чувството, че ще бъде първият, който ще натисне спусъка, ако се стигнеше до това.

— Моля те, говори с мен — казах, умолявайки го с поглед.

Погледна ме така, сякаш бях парче месо от някое мъртво животно, размазано на пътя, след което върна погледа си отново напред.

— Нямам какво да кажа — отвърна хладно.

В гърдите ми забушува паника и усетих как започваше да ми става трудно да си поемам въздух. Скапаното жужене в ушите и стомаха ми се беше върнало като ято разгневени оси, които ме атакуваха отвътре с отровните си жила.

Чувствах се толкова безпомощна, че ми се искаше да зарева. Щеше да ме разкрие. Щеше да разбере, че съм момичето, което беше мислил за мъртво в продължение на шест години, щеше да разбере, че съм момичето, което беше убило братята му, и щеше да ме застреля в главата.

— Израснах на подобно място — казах тихо, докосвайки стъклото с пръстите си. Не можех да понеса мълчанието помежду ни и минута повече, дори да ми кажеше да мълча, имах нужда да запълня някои от моментите помежду ни с думи и звуци.

— О, така ли? — ухили се Джейс. — В някой конкурентен клуб? Я кажи. На баща ми би му харесало да чуе за това.

Наклоних главата си напред, така че челото ми да се опира в стъклото на вратата и усетих леките вибрации от пътя по кожата си.

— Баща ми беше в клуб също като този — казах, усмихвайки се тъжно от спомените за щастливите дни. — Не, не беше конкурентен клуб. Не загина в катастрофа. Беше убит.

Джейс си пое рязко въздух, но не каза нищо.

— Откакто почина, се опитвам да стоя далеч от неприятности.

— Нека позная — каза Джейс, хвърляйки ми бегъл поглед. — Те те намират сами?

Поклатих глава.

— Не, определено сама си ги търся — отвърнах. — Намирам ги, преди те да успеят да ме открият.

— И все пак не те разбирам — каза, потропвайки с пръсти по скоростния лост между нас. — Когато си с мен, се държиш като жертва на обстоятелствата, а когато отидеш при него, се държиш така, сякаш ти харесва.

Хванах върха на носа си с палец и показалец и издишах шумно.

— Изключително преебана съм. Още един проблем от средата, в която съм израснала. Хората като мен? Не сме нормални. Извратени сме.

— Затова ли си с него? Защото имаш синдрома на липсващия баща? — Непринуденият начин, по който зададе въпроса си, и подигравателният му тон бяха като шамар в лицето.

— Да — отвърнах честно, — нещо подобно.

За няколко мига и двамата не проговорихме.

— Казах ти, че ще ти помогна да изчезнеш — каза Джейс горчиво.

— Знам — отвърнах, зяпайки ръцете си.

— Дори не знам коя си — продължи, като сякаш изплю думите. — Чукаш се с ченге.

— Не е вярно — отвърнах.

— Вече не вярвам на нищо, което казваш. Просто замълчи.

Продължихме да се движим, докато емоциите ме разяждаха отвътре. През цялото време бях на ръба да се разрева, а дамската ми чанта, която се допираше до крака ми, направо изгаряше кожата ми със смъртоносното си съдържание. Внезапно изпитах желание да му кажа нещо, с което да разбере, че наистина имах силни чувства към него. Започнах да се задушавам и замигах, за да прогоня сълзите в очите си, мечтаейки си за слънчевите ми очила. Продължих да преглъщам и да се давя с извърнато настрани лице, за да не вижда болката ми.