Лили Джърмейн - Пет мили

— К-какво? — заекнах.

Бръкна под леглото, извади една пушка и я отвори, разкривайки два патрона, които бяха готови да отнесат главата на първия човек, който се осмелеше да го предизвика. Затвори я отново и приближи мерника към лицето си.

— Джаз ме информира, че Джейсън ти е хвърлил око — каза Дорнан, като ме изгледа през мерника на пушката. Опитваше се да звучи естествено, но можех да видя как вените по голите му рамене изпъкват под многобройните му татуси.

— Ти майтапиш ли се?

— Изглеждам ли така, сякаш се шегувам? — изръмжа той, снишавайки пушката.

— Не — отвърнах шепнешком, мислейки си: „Моля те, не ме наранявай. Точно днес няма да го понеса.“

— Не какво? — попита ледено.

— Не и на двата ти въпроса — отвърнах, втренчена в пода.

— Никога няма да ме излъжеш, нали, Сами? — Гърленият му въпрос ме върна обратно в нощта, в която едва не ме вгради в стената с пениса си, и нощта, в която ме беше промушил, след като бях вкусила солените му сълзи.

„Никога няма да ме предадеш, нали, Сами?“

Внезапно усетих чантата на рамото си, с хиляди тонове по-тежка от истината, която представляваше основното ми предателство.

Натежала от неговото унищожение.

— Никога — отвърнах, повтаряйки същият отговор, който му бях дала последният път, когато ме беше чукал към стената, в която гледах в момента, докато той шаваше из стаята. — Нали и без това каза, че Джейс е гей? — попитах, опитвайки се да сменя темата на разговор относно честността ми — или липсата на такава.

Дорнан завъртя кървясалите си очи и за момент се зачудих дали беше плакал заради смъртта на Макси.

— Не е гей. Просто се е затворил заради едно момиче, което познаваше.

— Наистина? — попитах, усещайки горчива слюнка в устата си от нехайното му отношение към момичето, за което вярваше, че бе изнасилил до смърт. — Какво се случи с нея?

Дорнан се усмихна красноречиво.

— Излъга — отвърна и ми подаде сака. — Опаковай си боклуците. Време е да раздадем малко правосъдие на колумбийците за нещата, които причиниха на момчетата ми. — Започна отново да натиква разни неща в сака си и ме погледна многозначително, когато видя, че не правя същото.

Преглътнах нервно.

— Момчетата?

Той спря, а по лицето му премина тъга, след което се замени от хладна решителност.

— Чад и Макси, малката. С какво са известни колумбийците?

— Ъъм… хубавото кафе?

Той ме погледна с присвити очи и стисна устни в отвращение.

— Наркотици, Сами — каза той, поклащайки глава. — Май ще е най-добре да ти боядисаме шибаната коса руса.

— Мислиш, че колумбийците са ги убили с лоши наркотици? — попитах невинно. „О, това беше прекалено хубаво.“ — Мислиш ли, че този Рикардо е виновен? Знаеш ли къде да го намериш?

Дорнан се усмихна.

— Няма значение къде е, малката. Ще отидем при източника. Ще отидем до склада им и ще изгорим шибаното място до основи.

Знаех точно къде се намираше склада, тъй като бях ходила там с баща ми и Мариана, когато планираха бягството ни.

Само че този път тези, които щяха да изчезнат, бяха братята Рос.

Завинаги.

Дорнан напусна стаята малко след като бях успяла да натикам ръчно направените бомби в тайния джоб в дъното на куфара. В този момент ми се прииска да имах по-малка чанта, може би раница, но трябваше да се задоволя с това, с което разполагах, и да се моля, че някак си ще успея да я закача на мотора.

След което, разбира се, изпаднах в паника, размислих и разкъсах подплатата на дамската си чанта, като натиках бомбите вътре. Не се забелязваше особено благодарение на черните шевове и абсурдните й размери. Стигнах до заключението, че ако ще оставям огромният си сак, щях да нося презрамките на дамската си чанта като импровизирана раница.

След като обмислих идеята още малко, реших напълно да забравя за сака. Отворих го, извадих няколко чифта чисто бельо, една лятна рокля, чифт дънки и сандали и ги напъхах в дамската си чанта върху скритите оръжия за масово разрушение, които подмятах напред-назад.

Седнах на леглото, стиснах чантата в ръцете си и зачаках да ме повикат.

Затова не можех да не завъртя очи, когато Джаз се появи на вратата, хилейки се като идиот. Изправих се бързо и преметнах чантата си през рамо, желаейки нищо повече от това да изляза в коридора, преди да се окажа затворена тук с него.

Той блокира вратата с впечатляващите си размери, поставяйки и двете си ръце на касата така, че бях сполучливо заклещена.

— Знаеш ли, последния път, когато бяхме насаме, ни прекъснаха. Май ще трябва да наваксаме, а?