Лили Джърмейн - Пет мили

В този момент се разревах, защото бях сама, без нищо на този свят, като изключим шестте бомби, които си стояха невинно върху масичката за кафе. Разплаках се, защото, въпреки че нещата не се случваха, както бях замислила, и въпреки че нямаше да се насладя индивидуално на всяка една смърт, най-накрая всичко щеше да приключи.

Самата мисъл ме караше да се чувствам толкова празна отвътре — чувство, което не бях предполагала, че ще изпитам. Винаги си бях представяла, че ще усетя единствено облекчение от вероятността да довърша Дорнан и останалите му синове, като изключим Джейс, разбира се.

Точно в този момент, докато наблюдавах колите, а димът започна да се издига във въздуха, разбрах две неща:

Първо, нямаше начин да нараня Джейс, без значение какво заплашваше да ми стори и колко ужасно звучеше. Нямаше да го нараня никога. Дори след всичкото това време, дори след предполагаемата ми смърт, той все още беше момчето, с което исках да прекарам остатъка от живота си.

И второ, когато приключех с всички, и останехме само аз и Джейс насред овъглената пепел, ако той не намереше сили да ми прости всичките неща, които бях извършила…

… нямаше да има за какво да живея повече.

Тези мисли караха главата ми да се замайва до такава степен, че имах чувството, че ще припадна всеки момент. Ръцете ми се вкопчиха в парапета на терасата.

„Моля те, прости ми.“

Но знаех, че вероятно нямаше да го направи.

Джейс се обади точно в осем сутринта, а звъненето на телефона рязко прекъсна измъчващите ме мисли. Вдигнах телефона и го долепих до ухото си, преглъщайки чувството на тревога, което беше заседнало като буца в гърлото ми.

— Добро утро — казах. — Къде ще се срещнем?

— Какво ще кажеш пред входа? — попита той с подигравателен тон и кръвта ми се смрази. Надникнах надолу през парапета и когато видях моторът му, паркиран на тротоара, цялото ми тяло се разтресе от адреналин и страх.

„Как, по дяволите, знаеше къде съм?“

— Как…? — изрекох.

— Няма значение как — отвърна той. — Просто си довлечи задника долу. Чака ни доста тежък ден.

Свлякох се на колене и усетих как започвам да изпадам в шок. Нуждаех се от кафяв хартиен плик, в който да дишам, иначе щях да припадна.

— Хайде — каза той, звучейки по-скоро предизвикателно, отколкото подканващо. — Няма да кажа на Дорнан къде си била. Или с кой си била. Ще бъде нашата тайна. — Говореше толкова мрачно и язвително, че за момент забравих всичко, което бях постигнала, и за победите си над Чад и Макси. Разпаднах се на парченца от паника. Не можех да си поема въздух, а очите ми се навлажниха с горчиви сълзи, които замъглиха погледа ми.

— Имаш три минути да слезеш долу, или лично аз ще дойда да те взема. — Думите му бяха толкова отмерени и хладни, че и за секунда не се усъмних, че ще го направи.

Отне ми момент, докато осъзная, че говоря с Джейс. Това беше Джейс, който ми се подиграваше и ме заплашваше. Повдигаше ми се от мисълта колко много ми напомняше за Дорнан в този момент.

Изправих се на треперещите си крака и надникнах отново през парапета, само за да го видя да се взира в мен през авиаторските си слънчеви очила.

— Ами ако кажа, че съм си променила решението? — попитах немощно, като се запрепъвах към хотелската стая, където внимателно събрах бомбите и ги прибрах в дъното на чантата ми, закривайки ги с портмонето си и няколко салфетки, останали от снощи.

— Ще ти кажа, че е твърде късно — отвърна той, и можех да чуя, че и той се движи. — Ще ти кажа, че си изтърва шанса.

Затворих чантата и я преметнах през рамо, докато в същото време оглеждах стаята. По нищо не можеше да се разбере, че сме били тук, освен чиниите от закуската, които бяха натрупани върху количката за сервиране до вратата. Доволна, отворих вратата рязко и изскочих в коридора.

Блъскайки се в едни твърди и покрити с кожа гърди. Повдигнах глава и видях, че Джейс беше махнал очилата си, а тъмните му очи бяха изпълнени с нещо толкова болезнено познато. Дорнан. Напомняше ми за Дорнан и трябваше да се сдържам да не се разтреперя.

— Не бяха минали три минути — запротестирах.

Джейс се усмихна, а едната му ръка се сключи около китката ми. Отпуснах напрегнатото си тяло, опитвайки се да се държа естествено, но сърцето ми продължаваше да препуска бясно.

— Хубава вечер? — попита той, надничайки към хотелската стая през рамото ми. Присвих рамене.

— Наспах се хубаво — отвърнах.

Когато ме завлече обратно в стаята и тресна вратата след себе си, нещо проблесна в погледа му — може би съмнение?