Лили Джърмейн - Пет мили

Присвих рамене отново.

— Може да заема президентският пост — пошегувах се. — Тези хора бяха приятели и на баща ми, нали знаеш?

— Ама ти сериозно ли? — възкликна Елиът.

— Не — въздъхнах. — Просто съм уморена, Ел. Всичко това е изключително трудно.

— Аха — каза отсечено. — Е, шибаният принц Чаровен знае името ми, нали така? Значи може да предположим, че не ни остава много време. Освен ако по някакво чудо не откриеш касетата или парите в следващите няколко дена, бих казал, че ще е най-добре да се откажеш.

Всичко звучеше напълно логично, но съзнанието ми беше замъглено и ми отнемаше време да го асимилирам.

— Искаш да ги взривя всичките? — прошепнах.

— Да — отвърна Елиът. — Виж! — Повдигна един от затворените пликове, който беше с размерите на мобилен телефон.

— Чакай — казах, а стомахът ми натежа, сякаш беше пълен с олово. Оловни куршуми, най-вероятно. — Има шест плика.

— Точно така — отвърна Елиът, предизвиквайки ме с поглед.

— Защо са шест? — повторих.

Присви очи насреща ми.

— Седем сина плюс един баща е равно на осем. Като извадим двама мъртви шибаняка, остават шестима.

Кръвта ми се смрази.

— Бъзикаш се, нали?

Той се намръщи.

— Какво си мислиш, че ще се случи, когато убиеш цялото му семейство и той разбере, че си била ти? Мислиш ли, че ще ти прости? Мислиш ли, че ще избягате нанякъде и ще заживеете щастливо до края на дните си?

Искаше ми се.

— Разбира се, че не — отвърнах. — И все пак няма да го убивам.

— Той знае кой съм, Джулиет. Знае къде живея и работя. По дяволите, в момента вероятно гледа право към мен.

Втренчих се в пода, а главата ми се замая. Не. Не исках това! Никога не съм искала да нараня Джейс. Всичко ставаше прекалено объркано и мрачно, и усещах как започвам да се давя от тежестта, която се беше стоварила върху плещите ми.

Но ако Джейс наранеше Елиът, също нямаше да го понеса. В съзнанието ми изникна образа на дъщеричката му и се засилих да спра горчивите сълзи, които напираха да бликнат.

— Аз ще се оправя с него, става ли? — изрекох. — Не по този начин, но кълна се, ако представлява заплаха за който и да е от нас, лично ще му вкарам куршум в главата.

Потърка тила си с ръце, както правеше, когато е ядосан. А в момента ми беше бесен.

„Не е честно“, исках да изкрещя. „Не можеш да искаш от мен да го убия.“

Но и аз не бях била справедлива с него през всичките тези тежки години, в които животите ни се бяха преплели, затова не казах нищо.

Единственото, което знаех, бе, че нямаше да убивам Джейсън, освен ако не беше насочил пистолет към главата ми и нямах други опции.

И дори тогава можеше и да го оставя да го направи. Заслужавах го заради нещата, които бях извършила. Задето го бях лъгала. Задето бях убила братята му. За Дорнан. Коремът ми се сви при мисълта за всичко, което бях пожертвала в желанието си да му отмъстя.

За кратко се зачудих дали Джейс щеше да ми прости за смъртта на баща си и братята си. Все пак самият той беше казал, че е по-добре, че Чад е мъртъв, нали?

Но от друга страна семейството е кръвна връзка, а от това нямаше нищо по-важно. Това беше главното мото, което ми се повтаряше постоянно, докато растях, първото нещо, което се втълпяваше на Джейс от момента, в който стъпи в клуба.

— Как изобщо знаеш как да правиш тези неща? — попитах, като посочих купчината от експлозиви пред нас, сменяйки темата, за да поуспокоя обстановката.

Детайли, планове и частична информация като: „Ето така се детонира домашно направена бомба. Ето така се поставя“ — можех да понеса по-лесно, отколкото — „Трябва да убиеш първото момче, което някога си обичала“.

— Бях ченге, преди да те срещна, помниш ли? Запомнил съм някое и друго нещо.

— Не думай. Е, тези неща няма да избухнат неочаквано в хотелската ми стая, нали?

Той завъртя очи.

— Това не са коктейли „Молотов“ през прозореца, Джулз. Свързани са с таймер. Трябва да ги активираш, ако искаш да се взривят.

— Аха — отвърнах. — И как точно да ги поставя в клуба така, че да убия само хората, които трябва да убия, и никой друг?

Елиът се усмихна.

— Няма да ги поставяш в клуба, а в моторите.

Намръщих се.

— Някои нямат дисаги на моторите. Какво искаш от мен? Да ги залепям с тиксо за седалките ли?

— Забеляза ли колко са малки тези телефони? — попита Елиът, като повдигна един и ми го подаде. Кимнах. — Ще ги напъхаш в резервоарите им.

— Уау — Напълно брилянтно. Започнах да разбирам. — Така горивото ще играе ролята на катализатор, нали? — попитах развълнувано.