Лили Джърмейн - Пет мили

Той се обърна и се усмихна с нежна усмивка, която накара сърцето ми да се свие.

— Добър вечер — каза Елиът, — или май трябва да кажа добро утро?

Отместих тъмната си, щръкнала коса от лицето и я прибрах в разрошен кок, завързвайки я с ластичката, която носих на китката си.

— Благодаря ти, че дойде — прошепнах. — Знам, че не ти е на път.

— Джулз — отвърна Елиът, — разбира се, че ми е на път. Все пак става въпрос за теб.

Усмихнах се свенливо, обгръщайки се с ръце, за да се предпазя от ниската температура.

— Искаш ли одеяло, или нещо друго? — попита посочвайки стаята.

Поклатих глава.

— Обичам хладината. Сякаш мина цяла вечност, откакто последно усетих студ.

— Поръчах храна — отвърна той. — Да не се стреснеш, когато сервитьорът почука на вратата.

Кимнах с глава, потрепвайки, когато надникнах през парапета на балкона. Този беше висок до гърдите ми и ме караше да се чувствам далеч по-безопасно, отколкото порутената малка стеничка на покрива в жилищната сграда на „Джипси Брадърс“.

— Отне ми малко повечко време да дойда — каза Елиът. — Но и без това беше изпаднала в кома.

— Много работа в студиото? — предположих.

Елиът поклати глава.

— Днес не работихме. Беше денят на Кайла и тати. Ядохме сладолед на пристанището и плувахме на плажа.

Усмихнах се, а бледи спомени за собствения ми баща ме пронизаха отвътре.

Водеше ме да ядем сладолед също. На онова фънки местенце в ретро стил с изглед към пристанището Санта Моника. Един ден някой му се обади, докато седяхме в сладкарницата и ядяхме бананови мелби.

Нареди ми да не мърдам от мястото си и ме остави сама. Трябва да съм била на шест или седем годинки, защото всичко, което си спомнях, бе как жената зад бара ме попита на кой може да се обади да ме вземе.

Разбира се, нямаше на кой. Ако не беше баща ми, щях да съм никоя.

В крайна сметка се върна. Сладкарницата беше затворила, а жената се беше заела да чисти, да бърше плотовете и да брои оборота за деня, докато слънцето се снишаваше бавно на хоризонта, преди да изчезне напълно.

Когато баща ми се върна покрит с кръв и мръсотия, плати на жената да не се обажда в полицията.

От тук нататък нищо не беше същото, тъй като след този ден случки като тази имаше постоянно.

Животът се промени, нещата се усложниха и станаха по-мрачни и насилствени.

Баща ми спря да се усмихва, майка ми започна да се друса по̀ начесто, а чичо Дорнан стана толкова ужасяващ, че започнах да го отбягвам напълно.

— Джулз? — Гласът на Елиът прекъсна мислите ми. — Какво има?

Присвих рамене и го погледнах с онзи любящ поглед, запазен единствено за него.

— Мислех си за момента, в който те видях с нея — казах, усмихвайки се тъжно. — Гледката беше невероятна.

— Не бих отказал бавачка — пошегува се той. — Бива ли те в игрите с кукли Барби?

Засмях се.

— Добра съм в рязането на косите им.

— Значи не съм само аз — отвърна той. — Въпреки че предпочитам да ги шаря с неприлични татуси, преди да върна малката при майка й.

Някой почука на вратата и Елиът влезе в стаята, само за да се завърне след няколко мига с поднос, препълнен с всяка „утешителна“ храна, която можех да се сетя. Пържени картофки, сандвич, голям колкото главата ми, млечен шейк, висока чаша кока-кола, картофено пюре, пилешки хапки и стъклена купа с лакомства.

Огледах терасата, на която колкото и странно да звучеше, нямаше никакви мебели. Може би беше заради постоянната мъгла, която се носеше в тази част на града. Така или иначе никой не би искал да се задържи отвън достатъчно дълго, че да сяда.

Наредихме храната на масичката за кафе и седнахме един до друг на ниското сиво канапе пред нея. Не проговорихме, докато не привършихме с кулинарните разнообразия. Храната беше толкова много, но се постарах да опитам от всичко. Когато приключихме, се облегнахме назад, облизвайки солената мазнина от пръстите си. Елиът проговори първи.

— Е, да не си решила да ме послушаш и да се откажеш? — попита обнадеждено.

— Не точно — отвърнах. — В клуба има акция. Успях да се измъкна, преди да пристигне полицията.

— Оо — каза той, изглеждайки леко разочарован, но не и учуден. — Всичко наред ли беше по пътя обратно към болницата?

Сякаш беше минала цяла вечност, откакто се натъкнах на Джейс пред входа на спешното и стомахът ми се сви от внезапното напомняне.

— Елиът.

— Джулз — каза той, пресягайки се за още едно пържено картофче.