Лили Джърмейн - Пет мили

Поех си дълбоко въздух.

— Джейс ме е видял да напускам болницата онази нощ. Знае, че съм дошла да те видя.

Гласът ми потрепна, когато изрекох финалните думи.

— Знае името ти.

Елиът хвърли картофа на земята, запращайки го в другия край на постлания с мокет под. Изправи се и постави ръце на главата си.

— Мааааамка му — изруга.

Захапах устната си нервно.

— Но само това е. Не е казал на никой.

Той повдигна веждите си невярващо.

— О, и какво, да не би да му вярваш?

— Ел — запротестирах аз.

— Не ми Ел-освай. Имам дъщеря, да му се не види. Дяволите да те вземат теб и глупавия ти план.

— Знам. Съжалявам.

— Колко хора още трябва да умрат, преди да осъзнаеш, че всичко това не си заслужава? А?

— Никой друг няма да пострада — казах категорично.

— Знае името ми, Джулиет! На една крачка е да разбере, че съм бил ченге! — започна да брои на пръсти. — На една крачка да разбере, че съм бил при теб в нощта, в която „умря“, и на една крачка да разнищи цялата бъркотия и да ни убие и двамата.

— Няма да го направи — казах немощно. — Няма да го направи.

— Чуй се само! — изрева Елиът, като взе чинията от пържените пилешки хапки и я хвърли, разбивайки я в отсрещната стена. Скочих на крака и замръзнах на място, когато стаята завибрира от внезапната атака. Болезнен мъртвешки ужас започна да се заформя в стомаха ми и да лази нагоре към гърлото ми, където се уви и стисна с всички сили.

— Даже не знае коя си — каза горчиво Елиът. — Защо си мислиш, че с теб ще постъпи по-различно?

— Защото е добър човек — отвърнах. — Защото прилича много повече на нас двамата, отколкото на тях.

Излетя от стаята и застана на терасата, а напрегнатите му мускули, очертани под бялата тениска, сякаш щяха да избухнат всеки момент.

Последвах го колебливо, но когато чу босите ми крака по плочките на терасата, повдигна ръка и проговори, без да се обръща.

— Махни се — каза той. — Просто се махни.

Провесих рамене, връщайки се обратно в покоите на хотелската стая. Усещах очите си замъглени и реших, че ще е най-добре, ако оставя Елиът насаме и взема една гореща баня в шикозната вана. Коремът ме присвиваше отново благодарение на откачената представа на Дорнан за груб секс и разчитах, че топлата вода ще успокои ужасната болка, която ме пронизваше.

Десет минути по-късно се носех в топлата вода, а от голите ми колене и пръсти се издигаше пара на малки кълбета. Останалата част от тялото ми беше потънала в безтегловност и се замислих колко време беше минало, откакто последно се бях чувствала толкова отпусната. Физически. Емоционално бях кълбо от нерви, колебания и вина, които разяждаха душата ми като киселина върху кожа.

Не излязох от ваната, докато водата не стана студена, а кожата ми не се сбръчка като стафида. Увих се с пухена хотелска хавлия и се отправих към хола с надеждата, че Елиът ще е в по-добро настроение. Не че го обвинявах за избухването му.

Човекът имаше дъщеричка.

Имаше нещо скъпо за губене.

Седеше на канапето пред масичката за кафе, занимавайки се съсредоточено с нещо пред него. Всички чинии бяха махнати, а на тяхно място в единия край на масата беше наредил пликове с ципове, всеки с по един мобилен телефон отгоре.

Не отмести поглед, когато седнах до него, а продължи да се занимава със задачата си.

— Да не си станал крадец на дребно? — попитах, поглеждайки към внимателно подредените телефони.

Надникнах отблизо към един от пликовете, подръпвайки го за ъгълчето, за да го придърпам към ръба на масата.

И тогава разбрах какво беше всъщност.

Пирони, лагери, счупени парченца от самобръсначки — всичко плуващо в някаква течност.

— Това да не са…

— Бомби — довърши Елиът, продължавайки да се занимава с последния плик.

— Бомби — прошепнах. — Бомби?

— Да — отвърна той, откъсвайки очи от работата си, за да ме погледне. — Виждам какво се случва с как му беше името. Започваш да се колебаеш, Джулз. Започваш да свикваш с онези шибаняци в скапания клуб.

— Не е вярно — казах с насмешка. „Да свиквам?“

Килна глава настрани и повдигна вежди.

— О, така ли? Какъв ти е планът за действие? Кой е следващ?

— Джаз — отвърнах моментално.

— Кой?

— Един от братята. Той е следващ в списъка ми.

— И как ще му видиш сметката?

Присвих рамене.

— Не съм го измислила още.

— Точно — каза Елиът. — С темпото, с което се движиш, ще ти отнеме години да ги довършиш. А дотогава ще си толкова привикнала към живота им, че няма да можеш да си тръгнеш. Никога.