Лили Джърмейн - Пет мили

— Казаха ли защо? — попита Джейс, докато аз, обзета от паника, не помръдвах от мястото си.

Дорнан се изправи на леглото, разви месинговата основа на полилея и изсипа нещо в ръката си.

— Двама от братята ти са мъртви за по-малко от месец? — предположи той. — Шибаните колумбийци вероятно са им дали фалшива тревога.

— Не мислиш, че са били онези момичета, нали? — попита Джейс, а по лицето му се изписа тревога.

— Не, синко — отвърна Дорнан, вдигайки страшен шум, когато скочи от леглото върху бетонния под. — Имахме уговорка с шефа на полицията, но този случай не може да се покрие.

— Случило ли се е нещо с момичетата? — прошепнах, поглеждайки към Джейс и Дорнан.

— Какво имаш предвид, освен, че едва не бяха застреляни? Или предозирали? Или факта, че бяха малолетни?

— Пусната съм под гаранция от ареста — изстрелях. — Трябва да се махна, преди да са пристигнали ченгетата.

Всъщност не бях пусната под гаранция, тъй като въобще не съществувах. Но същото не можеше да се каже и за отпечатъците ми, а те принадлежаха на мъртво момиче.

— Ама, разбира се — отбеляза саркастично Джейс и ме изгледа с присвити очи. — Колко удобно само.

— Какво си направила? — прогърмя гласът на Дорнан. — Няма да те докоснат, ако е нещо незначително…

— Въоръжен грабеж — казах, подхвърляйки първото сериозно престъпление, което ми хрумна.

— Божичко! — възкликна Джейс. — Убила ли си някой?

— Не — отвърнах, — но все пак си е провинение за затвор.

— Правилно — каза Дорнан. — Изчезвай оттук. Аварийният изход в подножието долу ще те отведе до задната улица. Махай се, преди някой да те е видял.

Аварийният изход. Ха! Явно не беше разбрал, че вече го бях използвала в продължение на седмици.

Сграбчих дамската си чанта и се загледах замечтано към куфара си. Щях да изглеждам много по-подозрително, ако го замъкнех с мен, но вътре натикани в дъното бяха боята ми за коса и цветните ми лещи. Слава богу, вече нямаше никакви наркотици, но се притеснявах повече да не би Дорнан и полицията да го претърсят и да се усъмнят в мен.

Хубавото беше, че нямаше да ме има само няколко часа. Едва ли щеше да му остане време да ми рови из куфара, нали? Но в себе си нямах други лещи и стомахът ми се присви леко от нежеланието да тръгна без резервен чифт.

— Тръгвай — заповяда Дорнан и аз най-накрая се подчиних. Изхвърчах от стаята и затичах по коридора, подминавайки няколко от членовете на клуба. Повечето от тях изглеждаха загрижени, но не и паникьосани, сякаш всичко това беше нещо обичайно.

Побягнах слепешката към аварийния изход и блъснах лоста по средата. Когато изскочих навън, ярката слънчева светлина ме заслепи и аз забавих ход, в случай че някой вече наблюдаваше мястото.

И се изпарих.

За няколко ценни часа бях повече от изчезнала — бях свободна.

Хванах такси няколко пресечки по-надолу и инструктирах шофьора да кара към Уест Холивуд. Винаги бях искала да отседна в „Шато Мармонт“ и предположих, че съвсем скоро може и да съм мъртва, затова сега беше най-удачния момент, в който да започна да зачерквам простотии от листа си с желания.

Беше три следобед, а аз не бях спала от толкова дълго, че имах чувството, че ще полудея. Все още имах спазми и се нуждаех от няколко таблетки оксикодон или пет чашки с водка, за да притъпя агонизиращата болка, която ме разкъсваше отвътре. Трафикът по това време от деня беше ужасен и ми отне четиридесет минути, за да стигна до другия край на града. Изпратих съобщение на Елиът да дойде да ме види, когато успее да се освободи.

Когато пристигнах в хотела, платих в брой, решавайки да не си играя с късмета, като платя с карта, в случай че някой решеше да снове наоколо в неподходящото време. Подадох на портиера още стотачка, за да се погрижи никой да не ме притеснява, освен Елиът, на който бях оставила резервен ключ на гишето.

Стаята се намираше на четвъртия етаж и беше стилно обзаведена в бяло и ментово зелено тук-там с няколко златисти нюанса. Звучеше кичозно, но начинът, по който бяха комбинирали всичко, беше изключително елегантен. Наех апартамент с всекидневна, в която хвърлих чантата си върху стъклената масичка за кафе, след което затътрих капналия си задник към едно от двойните легла до стената и се свлякох върху завивките.

Можеше да се каже, че по-скоро изпаднах в безсъзнание, отколкото, че заспах, и когато се събудих, беше непрогледен мрак. Отне ми няколко минути, докато осъзная къде се намирам, тъй като очаквах да се събудя в леглото на Дорнан с ръката му покровителствено обвита около мен. Но вместо това слънцето беше изчезнало от живота ми за момента, а някой ме беше покрил с едно от онези тънки одеяла, които бяха целите на малки дупчици. Повдигнах се бавно, спомняйки си къде се намирам — в луксозна хотелска стая с празен стомах и солидна мъжка фигура, която се беше облегнала на парапета на терасата. Станах от леглото, а пръстите на краката ми потънаха в пухения килим на пода. Чувството беше превъзходно. Разтривайки замъглените си очи, се отправих към терасата, потръпвайки от нощния бриз, който караше фините, прозрачни завеси да се развяват на течението. Пристъпих с единия крак на балкона, почуквайки леко по отворената плъзгаща врата, за да се убедя, че няма да го стресна.