Лили Джърмейн - Пет мили

Исках да го попитам какво се случва, за да разбера какво му се върти в главата, но знаех, че нямаше да ми каже. Просто трябваше да чакам, докато не реши сам да разкрие съмненията си.

— Сядай — нареди и посочи към дивана, на който само преди няколко часа двамата с Елиът бяхме закусвали и изучавали наръчника „Училище за бомби 101“.

— Предпочитам да остана права — отвърнах, отдръпвайки се от него.

Лицето му се изкриви в гневна гримаса и правейки две големи крачки, хвана врата ми с ръката си и ме захвърли на дивана. Приземих се на бедрото си, ахвайки от внезапната атака и побързах да се изправя, за да мога да седна.

Движейки се бавно и отмерено, седна на масичката за кафе пред мен, толкова близо, че коленете ни се докосваха. Притисна дланите си една в друга и ги докосна до устата си сякаш се молеше за отговор. Само дето и двамата знаехме, че не беше от тези, които разчитаха на молитви. Загледа ме с тъмните си очи и нещо в мен запротестира гневно, жужене, което трайно беше нахлуло в спокойната празнота, която бях създала толкова внимателно. И двамата бяхме наясно, че се страхувах от него и от това, което знаеше.

— Ще ти задам въпрос, а ти ще ми отговориш — каза строго. — Ако ме излъжеш, ще те убия.

Кимнах, чувствайки се смазана под тежестта на фарса, който разигравах. Сърцето ми се сви, когато се сетих от кой за последно бях чула същите думи преди не повече от двадесет и четири часа. От устата на баща му. „Ако ме излъжеш, ще те убия.“

— Ченге. Ли. Си? — попита внимателно, правейки пауза между всяка дума.

Намръщих се, изненадана от въпроса му. Бях очаквала „Ти ли уби братята ми?“ или „За колумбийците ли работиш?“, но не и „Ченге ли си?“.

Закикотих се — нервен звук, който издадох непосредствено.

— Не, Джейсън — отвърнах, — не съм ченге.

Той се втренчи в мен, хапейки устната си, докато ме изучаваше с поглед. Отвърнах на погледа му, щастлива, че беше поел по грешната следа.

— Какво те кара да мислиш, че съм ченге? — попитах и за малко да повърна, когато предположих как беше стигнал до това заключение.

Елиът.

— Малкото ти гадженце е ченге, или поне е бил — отвърна Джейс, а по красивите му устни заигра дяволита усмивка. — Изглежда е напуснал точно, когато започнаха проблемите ни с колумбийците преди шест години.

Беше толкова, толкова близо до истината и все пак много далеч.

Колко време щеше да му отнеме, докато свържеше точките?

Исках да го хвана за раменете и да го разтреса. Да му се развикам. Да го попитам какво друго се беше случило преди шест години. Да му кажа да ме погледне, наистина да ме чуе и да разбере всичко сам. Вместо това присвих рамене небрежно.

— Е, преди е бил ченге. Какво толкова?

— Има голяма вероятност все още да е ченге. И то под прикритие.

— Това е абсурдно — казах аз. — Бил е уволнен, защото е откраднал пари и наркотици от местопрестъпление. Не е бил чист.

Стана ми ясно, че отново бях добавила още един слой към купчината от лъжи, които вече бях измислила, и трябваше да си припомня после да ги реорганизирам мислено, за да не забравя нещо и да не се оплета.

— Както и да е — отвърна той. — И без това съм поръчал да го проучат задълбочено. Не вярвам и на една дума, която излиза през устата ти.

— Колко странно — контрирах аз. — Нямаше нищо против тази същата уста, когато се опитваше да я целунеш през всичките тези пъти.

По дяволите. Провокираше ме и аз се хванах. Вече губех разсъдъка си.

Лицето му помръкна, а ръката му се изстреля напред и ме издърпа на крака.

— Е, да — каза той, завличайки ме към вратата. — Започнах да мисля с главата, вместо с хуя си и виж колко бързо започна да се разкрива всичко.

Задърпах се, опитвайки да се измъкна, а той се засмя.

— Къде си мислиш, че отиваш? — попита.

— Няма да ходя никъде с теб, докато не ми кажеш какво става — отвърнах, борейки се с хватката му. Ухили се с толкова извратена усмивка, че една малка част в мен умря — тази, която досега беше вярвала, че е напълно невинен и нежен. Можеше и да е такъв, но тук и сега беше ядосан, съмнителен и готов да избухне всеки момент.

— Сами — каза той, ясно показвайки задоволството си от мъчението ми. — Хайде, нима мислиш, че имаш право на избор?

Спря да ме дърпа, аз спрях да се боря и двамата сключихме погледи в безмълвна борба за надмощие.

— Какъв ти е проблемът? — попитах, като спрях да се правя на уверена и смела. — Защо си ми толкова ядосан? Заради брат ти ли? Съжалявам, че умря, доволен ли си сега?