Лили Джърмейн - Пет мили

Погледнах нагоре стреснато, когато разбрах, че сме спрели в аварийната лента.

— Защо спряхме? — попитах, бършейки лицето си.

За момент не отговори.

— Сами — каза нежно, поставяйки ръката си внимателно на рамото ми.

Намръщих се и го погледнах през рамо с почервенели от срам бузи. Не исках да ме вижда такава.

— Сами — каза отново, и въпреки че не беше истинското ми име, емоцията, с която го изрече, ме довърши. Защото осъзнах, че това бе всичко. Това можеше да бъде нашия край. Последният споделен момент, финалната права между Сами и Джейс.

Когато казах, че ме довърши, бях напълно сериозна. Превих се и заплаках, а тъпата болка в стомаха ми, сега изгаряща и неспираща, ме пронизваше като милиони, нагорещени ножове. От очите ми бликна порой от сълзи, които сякаш бях събирала цял живот, съхранени и готови да завалят. Както и направиха — върху коленете и бедрата ми, и по целите ми ръце, докато ревях неистово.

— Господи, Сами — каза Джейс, като се огледа навън, преди да постави ръцете си на гърба ми. — Съжалявам.

Започнах да се задъхвам, искайки момента да не свършва, искайки ръцете му да продължават да докосват кожата ми. Защото, щом отместеше ръцете си обратно на волана и се върнеше на пътя, това щеше да е краят.

Бях на път да затрия цялото му семейство и повече нищо нямаше да е същото.

Докато продължавах да си поемам накъсани глътки въздух, все още превита на две, с буза опряна в коленете, Джейс постави ръце на раменете ми и ме придърпа към себе си. Загледа се в размазаното ми от сълзите лице и може би предположи, че съм искрена, защото ме притегли в обятията си, притисна лицето ми към рамото си и прокара едната си ръка в разпуснатите ми коси.

— Хей, хей — проговори нежно. — Всичко е наред. Каквото и да се е случило, сега си добре.

Отдръпнах се назад, за да го погледна в очите.

— Моля те, не ме мрази — казах подсмърчайки, докато говорех. — Знам, че цялата тази ситуация е изключително преебана. Виждам начина, по който ме гледаш. Начинът, по който се питаш какво, по дяволите, правя с него! — Гласът ми се повиши, ставайки по-силен и паникьосан с всяка дума, но не можех да спра лавината от думи, която се изсипваше от устата ми. — Обещавам ти, че ще ти обясня всичко някой ден, Джейс. Някой ден много скоро. И може и да ме разбереш или да не ме. Но сега не мога да понеса да ме мразиш, Джейсън. Не и сега. Моля те?

— Не те мразя — отвърна той, бършейки сълзите ми с големите си, топли ръце. — Има дни, в които ми се иска да те мразя, а в други да те отведа далеч от всичко това. Далеч от него. Не мога да те разбера, Сами, и не ми харесва, че пазиш шибани тайни от мен, но не те мразя, разбра ли?

Кимнах в отговор, защото не можех да кажа това, което ми се въртеше в главата.

„Не ме мразиш сега. Но ще ме намразиш после.“

Беше въпрос на време.

Малко по-късно след неудобния ни разговор успях да се успокоя и Джейс пое отново по оживената магистрала. Без да съм го молила, спря на една бензиностанция няколко мили по-надолу от пътя.

— Отиди да се измиеш — каза. — Цялата си размазана. Дорнан ще ме убие, ако си помисли, че съм те разревал.

Отново беше мил с мен, а това бе дори по-зле и от моментите, в които се държеше лошо. Сега се чувствах така, сякаш го бях манипулирала да отхвърли съмненията си, дори и временно, като избухнах в колата му.

Истината беше, че бях сдържала сълзите си в продължение на много, много дълго време. Шест години, ако трябваше да бъда точна.

Измих лицето си и го подсуших с хартия, след което се гримирах отново.

Не отронихме и дума по пътя за дестинацията си. Не след дълго Джейс намали скоростта и зави в една широка, кръгова алея, която се намираше пред внушително имение, осеяно с мотори на „Джипси Брадърс“. Намирахме се на не повече от няколко мили от мексиканската граница и нямаше как да не се зачудя дали къщата имаше таен тунел, или нещо подобно, от другата страна. Изхвърлих мисълта от главата си, когато видях възрастния мъж, който стоеше на терасата на втория етаж и разговаряше с Дорнан.

Емилио.

— Къде сме? — попитах Джейс, поглеждайки към двамата мъже, които пушеха цигари и разговаряха оживено.

— Това е къщата на бащата на Дорнан — отвърна той, вдигайки поглед към мъжете с неразгадаемо изражение.

— Значи това е дядо ти? — попитах, въпреки че знаех. Бях го срещала преди. Това беше мъжът отпреди шест години, който се криеше в сенките и пазеше вратата, докато наблюдава безмълвно от ръба на сцената на „Va Va Voom“ как Дорнан и синовете му ми отнемаха всичко.