Джефри Арчър - Опасно наследство

Работният ден на чистача беше свършил.

Адам изчака малко, после се изправи и се протегна. Придвижи се бавно до стената, докато стигна малката врата. Бутна я и я отвори, смъкна от пирона дългото кафяво палто и пак се отправи към мястото си в ъгъла. Първата сутрешна кола пристигна и Адам бързо се сниши. Шофьорът зави плавно към отсрещния ъгъл и Адам реши, че го прави ежедневно. От колата изскочи докаран мъж с тънки мустаци, облечен в елегантен раиран костюм, с куфарче в ръка. Заключи вратата на колата и тръгна с бързи превзети крачки към изхода. Адам изчака тежката врата да се затвори и се изправи, за да изпробва кафявото палто. Облече го над блейзъра си — беше му малко тясно в раменете и ръкавите му бяха малко къси, но поне му придаваше вид, че работи тук.

През следващия час наблюдаваше как колите пристигат на равни интервали. Ядоса се, че всички собственици заключват внимателно вратите и ги проверяват, преди да се отправят към изхода с ключовете в ръка.

Адам чу някъде в далечината да бие десет часът и реши, че няма смисъл да чака повече. Изпълзя иззад колата, която го прикриваше, и се отправи към изхода. В този момент в сутерена влезе един „Ровър“ с английски номер и почти го заслепи. Той отскочи встрани, за да може колата да мине, но тя спря рязко до него и шофьорът смъкна стъклото.

— Добре — паркира — тук? — попита шофьорът, като натъртваше всяка дума с явен английски акцент.

— Oui, monsieur 28 28 Да, господине. — Б.ред. — каза Адам.

— Други — етажи — знак — prive — продължи мъжът, сякаш говореше на някой малоумен. — Където и да е — махна той с ръка.

— Oui — повтори Адам — bert ay merst paak you 29 29 Но трябва аз да я паркирам. — Б.ред. — добави той на чудовищен английски, изплашен, че ще се разбере, че не е французин. Очакваше да чуе някоя ругатня.

— Чудесно — каза мъжът, слезе от колата и му подаде ключовете си заедно с десетфранкова банкнота.

— Merci — каза Адам, прибра банкнотата в джоба си и докосна с ръка челото си. После попита по същия начин както му говореше мъжът: — Quelle-heure-vous-retournes? 30 30 В колко часа се връщате? — Б.ред.

— Най-много след час — каза мъжът вече от вратата.

Адам изчака няколко минути до колата, но мъжът не се върна. После отвори вратата и сложи пликчето с храната на предната седалка. Обиколи и седна зад волана, запали колата и провери индикатора за бензина — имаше половин резервоар. Натисна газта и потегли нагоре към първия етаж — там спря, не можеше да излезе. Трябваха му два франка, за да мине през автоматичната бариера. За щастие дамата в колата зад него размени десетфранковата му банкнота — иначе и тя нямаше как да излезе.

Адам изкара колата на шосето, търсеше знака „Toutes Directions“ 31 31 Край на ограниченията. — Б.ред. . Щом го откри, излезе за броени минути извън града и се отправи към Париж по шосе №6.

Прецени, че в най-добрия случай разполага с два часа. Дотогава полицията ще е уведомена за кражбата на колата. Беше сигурен, че бензинът ще му стигне до Париж, но не се надяваше да успее да пристигне в Кале.

Движеше се в централното платно на шосе №6 и през по-голямата част на пътуването поддържаше скоростта само с пет километра по-ниска от разрешената. За един час измина почти деветдесет километра. Бръкна в пликчето, което му бе дала жената на фермера, и извади една ябълка и парче сирене. Мислите му, както често през последните два дни, го върнаха към Хайди.

Ех, да не беше отварял писмото!

Беше изминал още един час, когато го забеляза да накуцва нагоре по един хълм, само на неколкостотин метра от главния път. Романов се усмихна широко при мисълта, че ще хване Скот много преди той да стигне до шосето. Наближи го на няколко метра и тогава капитанът от авиацията се обърна и се усмихна на непознатия.

Тридесет минути по-късно Романов остави Банкс скрит зад едно дърво със счупен врат. Неохотно призна, че младият офицер бе проявил смелост също като Валчек — но Романов не можеше да губи повече време в опити да открие в коя посока се е отправил Скот.

Тръгна на запад.

Сирената изтръгна Адам от мислите му. Той погледна малкия часовник на таблото. Беше изминал само час и половина. Възможно ли е френската полиция да действа така бързо? Полицейската кола го наближаваше отляво, но Адам не увеличи скоростта — само сърцето му затуптя по-силно, докато полицаите профучаха край него.

С напредването по магистралата той започна да се чуди дали няма да е по-разумно да отбие по някой по-спокоен път, но реши да рискува и да продължи възможно най-бързо към Париж.