Джефри Арчър - Опасно наследство

— Защо Конгресът не се е противопоставил?

— След като Конгресът е ратифицирал основното искане, самото предложение не се е утвърждавало, защото от правителството на САЩ не са се изисквали по-нататъшни разходи — обясни Ръск. — По ирония на съдбата Сюърд бил горд, че е успял да постигне такава висока сума по клаузата за изплащане на дължимата сума. По онова време той е имал пълно основание да вярва, че исканата сума е невъзможно да се изплати от руснаците.

— Сега тя е равна само на годишните приходи от петрола — каза президентът и погледна навън през прозореца на Овалния кабинет към паметника на Вашингтон. — Да не говорим за военното напрежение, което ще настъпи в страната, ако руснаците пипнат тяхното копие от договора. Не забравяй, че аз съм президентът, който помоли конгреса да похарчи милиарди долари за системата за ранно предупреждение, която монтирахме по границата, за да могат американците да спят спокойно.

Никой от съветниците не можеше да възрази нещо на този довод.

— И така — какво правят британците по този въпрос?

— Както обикновено са потайни, господин президент. Те още изглеждат напълно сигурни, че ще се доберат до него и иконата преди руснаците, така че именно те могат да се окажат нашите спасители.

— Хубаво е, че англичаните се грижат за спасяването ни — каза президентът. — Предполагам, че междувременно ние не стоим със скръстени ръце, докато те опитват да решат собствените ни проблеми.

— Не, сър. ЦРУ работи по въпроса повече от месец.

— В такъв случай е изненадващо как руснаците не са се добрали вече до иконата.

Никой не се засмя.

— И какво се очаква от мен сега? Да седя и да чакам руснаците да прехвърлят седемстотин и дванадесет милиона долара в злато от нюйоркската банка в американската хазна преди полунощ в понеделник?

— Те също така трябва да ни предадат техния екземпляр от договора до това време — каза Ръск. — Остават им само шестдесет часа.

— Къде е нашият екземпляр в момента? — попита президентът.

— Някъде в сейфовете на Пентагона. Само двама знаят къде точно се намира. След Ялтенската конференция нашето копие не е виждало бял свят.

— Защо не съм информиран за него до днес? — попита президентът. — Поне можех да спра тези големи разноски.

— Повече от петдесет години вярвах, че копието на руснаците е унищожено по време на революцията. С течение на годините руснаците приеха този факт, защото той беше потвърден и от Сталин в Ялта. Сигурно Брежнев е попаднал на нещо през последния месец, нещо, което го е убедило, че тяхното копие е само временно загубено.

— Господи, още един месец и щяхме да се отървем.

— Прав сте — каза държавният секретар.

— Осъзнаваш ли, Дийн, че ако руснаците се появят в кабинета ти преди полунощ в понеделник с техния екземпляр от договора, не ми остава нищо друго, освен да се подчиня?

Адам излезе от къщата, огледа се и разбра, че се намира в покрайнините на малък град. Тъй като беше все още доста рано, той счете за безопасно да стигне с тичане до „centre ville“ 27 27 Центърът на града. — Б.ред. , но щом по улиците започнаха да се появяват ранобудни работници, той намали темпото до обикновен вървеж. Реши да не отиде направо в центъра, а да потърси място, където да може да се скрие и да обмисли следващите си стъпки. Спря пред един многоетажен гараж и реши, че едва ли ще намери по-добро място за обмисляне на плана си.

Влезе през приземния етаж и се озова до асансьор, от който се разбираше, че паркингът е на четири етажа. Изтича надолу по стълбите до най-ниското ниво, бутна вратата към сутерена и видя, че той е слабо осветен и почти празен. Избра сутерена, защото предположи, че това ниво би се запълнило с коли последно. Обходи етажа и проучи помещението. В най-отдалечения ъгъл имаше паркирани две коли. От дебелия слой прах по тях той разбра, че са тук отдавна. Сниши се зад едната и откри, че на това място никой не би го видял, освен най-любопитните.

Започна да си представя как някой паркира колата си на този етаж и оставя ключовете на таблото. Провери вратите на двете паркирани коли, но те бяха заключени. Отново се залови да измисля по-сериозен план как да стигне крайбрежието до залез-слънце.

Беше се замислил дълбоко и изведнъж подскочи — чу се стържещ звук. Той огледа мрачния сутерен. От тъмнината изплува силуетът на мъж, който влачеше зад себе си пластмасова кофа, наполовина пълна със смет. Адам едва можеше да го види — някакъв старец, облечен в мръсно кафяво палто, стигащо почти до земята — очевидно предишният собственик е бил доста висок. Адам не беше сигурен как ще постъпи, ако мъжът продължи да върви към него. Когато обаче човекът се приближи, Адам видя, че е стар и прегърбен; от устата му се подаваше цигара. Чистачът спря наблизо, беше забелязал пакет от цигари. Вдигна го и чак когато се увери, че е празен, го пусна в кофата. После хвърли там кесия от бонбони, кутия от пепси-кола и един стар вестник „Фигаро“. Огледа се бавно за друг боклук, но не успя да забележи Адам, който се беше свил зад колата. Доволен, че е свършил работата си, старецът повлече кофата по пода и накрая я бутна навън през вратата. Адам си отдъхна, но след две минути мъжът се върна, отиде до една от стените и отвори врата, която Адам не беше забелязал преди. Съблече дългото кафяво палто и го замени със сиво, което не беше в по-добро състояние, но поне не му беше толкова голямо. После изчезна през изхода. След малко Адам чу някаква врата да се затваря с трясък.