Джефри Арчър - Опасно наследство

Господин Розенбаум кимна неохотно, но направи каквото му казаха. Щом излезе от асансьора, още преди вратите зад гърба му да се затворят, го посрещна друга млада жена, която го помоли да бъде така любезен да почака и го въведе в една стая с два стола. Приличаше на гардероб.

Мина известно време, без никой да дойде. Накрая се появи едно момче и старецът не можа да скрие изненадата си от възрастта му.

— Аз съм Велхерд Прегер — каза младият мъж, — съдружник на банката.

— Седнете, седнете — каза господин Розенбаум. — Трудно ми е да си вдигам главата, за да ви гледам.

Младият съдружник седна.

— Казвам се Емануел Розенбаум. Оставих при вас пакет през 1938 година и сега се върнах да го взема.

— Да, разбира се — каза младият мъж вече с друг тон. — Имате ли някакво доказателство за самоличност или някакъв документ от банката?

— О, да — беше отговорът и старият мъж подаде паспорта си и една разписка, толкова пъти сгъвана и разгъвана, че беше почти на парчета.

Младият мъж проучи внимателно двата документа. Паспортът беше израелски. Всичко изглеждаше наред. Банковата квитанция също се оказа автентична, въпреки че беше издадена в годините на раждането му.

— Мога ли да ви оставя за момент, сър?

— Разбира се — каза старецът. — След двадесет и осем години мисля, че мога да почакам още няколко минути.

Малко след като господин Прегер излезе, жената се върна и покани господин Розенбаум да се премести в друга стая. Този път тя беше по-голяма и удобно мебелирана.

След минути младежът се върна с още един мъж, когото представи като хер Домие.

— Не мисля, че сме се срещали, господин Розенбаум — каза директорът любезно. — Трябва да сте били клиент на баща ми.

— Не, не — каза господин Розенбаум. — Бях клиент на дядо ви Хелмут.

В погледа на господин Домие се четеше уважение.

— Видях само веднъж баща ви и с тъга научих за преждевременната му смърт — добави Розенбаум. — Той беше винаги толкова мил. Вие не носите като него роза в ревера си.

— Не, сър, просто малко непокорство.

Розенбаум направи опит да се засмее, но само се покашля.

— Бих искал да знам дали имате друго доказателство за самоличност, освен паспорта си — попита любезно хер Домие.

Емануел Розенбаум вдигна глава и като изгледа уморено хер Домие, обърна китката си. На вътрешната й страна беше татуиран номерът 712910.

— Извинявам се — каза Домие, очевидно притеснен. — Ще ми отнеме само няколко минути да донеса касетката ви, ако бъдете така любезен да почакате.

Господин Розенбаум само премигна, сякаш твърде уморен да кимне в съгласие. Двамата мъже го оставиха сам. Малко по-късно се върнаха с плоска метална касета и я поставиха на масата в центъра на стаята. Хер Домие отвори горната ключалка — другият съдружник служеше за свидетел — подаде ключа на Розенбаум и каза:

— Сега ще ви оставим сам, сър. Натиснете копчето от долната страна на масата, когато пожелаете да се върнем.

— Благодаря — каза Розенбаум и изчака да се затвори вратата зад тях.

Превъртя ключа и вдигна капака. Вътре имаше пакет с форма на картина с размери четиридесет и пет на тридесет, завит в муселин и здраво овързан. Розенбаум сложи внимателно пакета в стария си куфар. После затвори касетата и я заключи. Натисна бутона под масата и господин Домие и младият съдружник се върнаха след секунди.

— Надявам се всичко да е както сте го оставили, хер Розенбаум — каза директорът. — Доста време е минало все пак.

— Да, благодаря ви. — Този път старият джентълмен успя да кимне.

— Мога ли да спомена нещо, което няма голямо значение? — попита хер Домие.

— Моля.

— Имате ли намерение да продължите използването на касетата? Средствата, които оставихте за покриване на разноските, наскоро се изчерпаха.

— Не, не се нуждая повече от нея.

— Просто имаше малка такса, останала неизплатена. Но при тези обстоятелства ще сме щастливи да се откажем от нея.

— Много любезно от ваша страна.

Хер Домие се поклони. Младши съдружникът придружи клиента до входа, помогна му да се качи в такси и нареди на шофьора да закара господин Розенбаум до летище Цюрих.

На летището старецът загуби доста време да стигне до гишето за контрол при заминаване, защото се страхуваше от ескалатора. Сега куфарът му беше доста тежък и той трудно се справяше със стъпалата.

На гишето той представи билета си за проверка и се зарадва, че фоайето за пътници е почти празно. Дотътри се до ъгъла и се отпусна на удобното кресло. Огледа се и се увери, че другите пътници във фоайето не го виждат.