Джефри Арчър - Опасно наследство

— Но се оказа, че иконата е на Свети Петър, а не на „Свети Георги и змея“.

— Потвърдено и от Петрова в доклада й.

— А, да, другарката Петрова — каза Заборски и погледът му се върна на листа хартия.

— Да, другарю председател.

— И по-късно вечерта другарката Петрова загадъчно не идва на срещата с вас.

— Необяснимо — каза Романов.

— Но вие сте докладвали за това на другаря Мелински в посолството. — Той спря за малко. — Вие отговаряхте за избирането на Петрова, нали?

— Тъй вярно, другарю председател.

— Това не говори ли за известна липса на преценка от ваша страна?

Романов не възрази.

Председателят се вгледа пак в папката.

— Когато се събудихте на другата сутрин, не открихте ли някакви следи от момичето?

— Тя не се появи на уговорената закуска — каза Романов — и когато отидох до стаята й, видях, че всичките й лични вещи са изчезнали.

— И това ви убеди, че е дезертирала?

— Да, другарю председател.

— Но швейцарската полиция — каза Заборски — не може да открие никаква следа от нея. И затова продължавам да се питам защо ще иска да дезертира. Съпругът й и най-близките й роднини живеят в Москва. До един са на държавна работа и освен това тя не за първи път е на Запад.

Романов не изказа мнение.

— Може би Петрова е изчезнала, защото би могла да ни каже нещо, което вие не желаете да чуем.

Романов пак не каза нищо.

— Чудя се какво ли е искала да ни каже младата Петрова? Може би с кого сте спали вечерта?

Романов потръпна от страх — чудеше се какво всъщност знае Заборски.

Заборски замълча и се направи, че проверява нещо друго в доклада.

— Сигурно би могла да ни каже защо е било необходимо да ходите втори път при „Бишов и сие“… Мисля, че мога да започна разследване за изчезването на другарката Петрова. Защото, другарю Романов, след третото ви връщане в банката — гласът на председателя се повишаваше при всяка дума — всеки второкласен шпионин от тук до Истанбул е бил наясно, че търсим нещо.

Председателят млъкна. Романов все още отчаяно се мъчеше да открие дали Заборски има някакви улики. Известно време и двамата мълчаха.

— Вие винаги сте разчитали само на себе си, майор Романов, и не отричам, че понякога резултатите ви са ми позволявали да си затварям очите за някои пропуски. Но аз не съм единак, другарю. Аз съм администратор и не мога да си позволя вашата свобода на действие.

Той повъртя в ръцете си преспапието с формата на космическия кораб „Луна 9“.

— Аз се занимавам с досиета и книжа. Правя доклади в три екземпляра, отговарям на запитвания в четири екземпляра, обяснявам решения в пет екземпляра. Сега ще трябва да обяснявам обстоятелствата по изчезването на Петрова пред Политбюро в безброй екземпляри.

Романов продължаваше да мълчи. КГБ бе загубило няколко години, докато му внуши това. Той все повече се уверяваше, че Заборски само се досеща. Ако подозираше истината, разпитът щеше да се проведе в сутерена и подходът при задаване на въпросите нямаше да е така интелектуален.

— В СССР — продължи Заборски, като стана от стола си, — независимо от репутацията ни на Запад, ние разследваме всяка подозрителна смърт или дезертьорство по-щателно от която и да е друга нация по света. Вие, другарю Романов, щяхте по-лесно да работите, ако бяхте роден в Африка, Южна Америка или дори в Лос Анджелис. Генералният секретар ме информира в един часа тази нощ, че не е впечатлен от последните ви усилия, „доста неубедителни“ бяха точните думи, които използва, особено след отличния ви старт. Все пак той се интересува само от намирането на Царската икона и засега е решил да няма разследване. Но ако пак действате по този безотговорен начин, чака ви не следствие, а съд. А всички знаем какво се случи с последния Романов, когато се изправи пред съда. — Той затвори папката и изрева: — Въпреки моето мнение, и защото ни остава по-малко от седмица, генералният секретар ви дава още една възможност с надеждата, че наистина ще откриете Царската икона. Ясно ли се изразих, другарю?

— Съвсем ясно, другарю председател — каза Романов, завъртя се елегантно на токове и напусна стаята.

Председателят на КГБ изчака вратата да се затвори и отново се вгледа в папката. Трябваше да разбере какво е намислил Романов — изведнъж осъзна, че собствената му кариера е заложена на карта.

Натисна един бутон на малкото табло отстрани на бюрото и нареди:

— Майор Валчек при мен!

— Всъщност никога не съм опитвал шампанско с хайвер — призна Адам на красивото момиче на масата срещу него.