Джефри Арчър - Опасно наследство

— Страхувам се, че е така — каза Романов, — и ще трябва да направя пълен доклад за случилото се пред висшестоящите веднага щом се върна в Москва.

— Да, другарю майор, разбира се.

— Ще изтъкна също, че сте направили всичко възможно да ми помогнете по случая, другарю втори секретар.

— Благодаря, другарю майор.

— И ми докладвайте веднага щом попаднете на някаква информация, която може да ни заведе до нея.

— Разбира се, другарю майор.

Романов затвори телефона и отиде до банята в съседната стая. Вгледа се в тялото, което лежеше изгърбено във ваната. Очите на Анна бяха изцъклени, лицето — разкривено, а кожата вече посивяла. Той хвърли една хавлиена кърпа върху главата на мъртвата си сътрудничка, заключи вратата, отиде в своята баня и взе един необичайно дълъг душ.

Върна се, заметнал само хавлия на кръста си, седна от своята страна на леглото и взе телефона. Поръча закуска и когато тя след петнадесет минути пристигна, той вече бе облечен.

След като привърши с портокаловия сок и кроасаните, Романов се върна при телефона, като се опитваше да си спомни името на управителя на хотела. Когато чу администраторката да казва: „Guten morgen, mein Herr“ 8 8 Добро утро, любезни господине. — Б.ред. , веднага се сети.

— Жак, моля — каза само Романов.

Минута по-късно той чу гласа на управителя.

— Добро утро, господин Романов.

— Имам един деликатен проблем и се надявам да можете да ми помогнете.

— Със сигурност ще опитам, сър — дойде отговорът.

— Притежавам доста ценен предмет, който желая да оставя на съхранение в банката си и не бих искал…

— Напълно разбирам дилемата, пред която сте изправен — каза управителят. — И как мога да ви помогна?

— Нужен ми е голям сандък или куфар.

— Кош за пране ще стане ли?

— Идеално, но има ли здрав похлупак?

— О, да — отговори Жак.

— Чудесно — каза Романов.

— Ще бъде при вас след минута — каза Жак. — Ще изпратя носач да ви помогне. Предлагам също да се смъкне долу с товарния асансьор и да излезете от задния вход. Така ще е сигурно, че никой няма да ви види като тръгвате.

— Много мило — каза Романов.

— Ще ви вземат ли с кола?

— Не — каза Романов. — Аз…

— Тогава ще уредя да ви чака такси. Кога ще го искате?

— След не повече от половин час.

— Ще го намерите паркирано до служебния вход след двадесет минути.

— Много сте любезен — каза Романов и добави: — Директорът на Госбанк не е преувеличил похвалите за вас.

— Благодаря, хер Романов — каза Жак. — Има ли още нещо?

— Може би ще бъдете така добър да приготвите сметката, за да не се забавя.

— Разбира се.

Романов затвори телефона и му се прииска да може да експортира това обслужване в Москва. Изчака минута и набра пълния от двата тукашни номера. И в двата случая желанията му бяха незабавно удовлетворени. Когато за трети път затвори телефона, чу на вратата леко почукване. Отиде бързо да отвори. В коридора стоеше млад носач с голям кош за пране. Усмихваше се любезно. Романов кимна леко и вкара вътре коша.

— Върнете се, като дойде таксито, моля — каза той.

Носачът се поклони леко, но не каза нищо.

След като той си замина, Романов заключи вратата и сложи предпазния синджир. После избута коша за пране в спалнята си и го нагласи до леглото. Разкопча дебелите кожени каиши и отвори капака.

Отключи вратата на банята и вдигна на ръце вкочаненото тяло на Петрова. Опита се да го натъпче в коша. Вкочанясването на трупа беше почти цялостно, краката не можеха да се свият и сътрудничката не се побираше вътре. Романов постави голата Петрова на пода, изпъна пръстите на ръката си и изведнъж удари с такава сила десния крак, че той се счупи като клон от буря. Повтори същото и с левия. Истинска гимнастика — не беше нужно да повтаря. После пъхна краката под тялото й и се развесели при мисълта, че ако той беше убитият, Анна Петрова нямаше да може да го натика в коша, колкото и да се опитва да му счупи нещо. Вкара количката от закуската в стаята на сътрудничката си. Изпразни всички чекмеджета — извади дрехите на Анна (мръсни и чисти), обувките й, тоалетната чанта и дори една своя стара снимка — и хвърли всичко в коша върху трупа. Свали златния медальон от врата на мъртвата и като се увери, че не е останало нищо от личните й вещи, покри тялото с хотелска хавлия и я напръска обилно с „Шанел 5“, любезно оставен от хотела.

Накрая закопча здраво капака и избута скърцащия кош до вратата.

Започна да си опакова багажа. Още не беше свършил и на вратата се почука.