Джефри Арчър - Опасно наследство

— И какво е мнението ти?

— Обясних му, че познавам единствено автобус 240, който се движи между „Голдърс Грийн“ и „Еджуеър“, и ако не побързам, ще изпусна любимия ми №14 — каза Лорънс и погледна часовника си.

Адам се изсмя, а приятелят му затръшна куфарчето си и изчезна през вратата.

Лорънс се беше променил доста през годините, откакто завърши „Уелингтън“. Може би защото Адам си го спомняше като капитан на училищния отбор, преди да отиде в „Балпол“ със стипендията за най-добър по класически езици и литература. През онези дни той изглеждаше толкова сериозен и предопределен за велики дела. Никой не би помислил, че ще завърши като аналитик по инвестициите в „Баркли“. В Оксфорд състудентите му се шегуваха, че ще стане министър. Възможно ли е човек винаги да очаква твърде много от идолите си, особено ако са малко по-големи от самия него? Приятелството им стана по-силно след завършване на училището. А когато Адам бе изпратен в Малая, Лорънс не повярва на военния бюлетин, че приятелят му е безследно изчезнал, вероятно мъртъв. Не поиска и никакво обяснение и когато Адам обяви, че напуска армията, и сега се отнасяше сърдечно към проблемите му на безработен. Адам се надяваше да може да се отплати за такова приятелство.

Опържи си яйце и няколко тънки резена бекон. Не можеше да свърши кой знае колко до девет и тридесет, но въпреки това намери време да напише набързо писмо до сестра си, в което приложи чек за петдесет лири.

В девет и тридесет проведе телефонен разговор. Господин Холбрук (Адам се чудеше дали всъщност има собствено име) не можа да скрие изненадата си от телефонния разговор с младия господин Скот. Холбрук се изненада още повече от молбата му.

— Няма никакво съмнение относно онзи плик — промърмори той, но се съгласи да изпрати следобед по пощата копие от завещанието на баща му.

Другите неща не можеха да се свършат по телефона и затова Адам заключи апартамента и скочи на двуетажния автобус, който вървеше по Кингс Роуд. Слезе на ъгъла на Хайд парк и се отправи към банката „Лойдс“ в Пал Мал, където се нареди на опашката пред гишето за обмяна на валута.

— Заповядайте — каза любезно служителката, когато най-после му дойде редът.

— Бих желал петдесет лири в швейцарски франкове, петдесет лири в брой и сто лири в пътнически чекове — обясни Адам.

— Как се казвате? — запита тя.

— Адам Скот.

Момичето започна да прави някакви калкулации на голяма машина върху бюрото си и накрая завъртя дръжката няколко пъти. Погледна резултата, после изчезна за няколко минути и се върна с копие от официалния бюлетин на банката, което Адам бе получил със сутрешната поща.

— Общата сума, включваща и нашите такси, ще бъде 202 лири, 1 шилинг и 4 пенса. Така по сметката ви ще има кредит 70 лири, 16 шилинга и два пенса — информира го тя.

— Да — каза Адам, но не добави, че действително тя ще бъде 20 лири, 16 шилинга и два пенса в момента, когато сестра му представи чека си. Започна да се надява, че Външно министерство плаща всяка седмица, иначе го очакваше още един месец икономисване.

Разбира се, освен ако…

Адам подписа десетте пътнически чека в присъствието на касиерката и тя му подаде петстотин деветдесет и четири швейцарски франка и петдесет лири в брой. Това беше най-голямата сума, която Адам бе теглил наведнъж.

Отново с автобус стигна до спирката на Кромуел Роуд, където се намираше Британската авиокомпания за Европа. Там помоли едно момиче за билет за отиване и връщане до Женева.

— Първа или втора класа? — попита тя.

— Втора — каза Адам, развеселен от мисълта, че някой би могъл да допусне той да пътува в първа класа.

— Моля, тридесет и една лири, сър.

Адам плати в брой и сложи билета във вътрешния си джоб, а после се върна в апартамента за лек обяд. Следобед се обади на Хайди, която се съгласи да вечерят в „Челси Китчън“ в осем часа. Преди да вечеря с нея обаче, Адам трябваше да се увери в още нещо.

Романов се събуди от звъненето на телефона.

— Да — каза той.

— Добро утро, другарю Романов, на телефона е Мелински, вторият секретар на посолството.

— Добро утро, другарю. Какво мога да направя за вас?

— Отнася се за другарката Петрова.

Романов се усмихна, като си я представи как лежи сега в банята.

— Виждали ли сте я, откакто докладвахте, че е изчезнала?

— Не — отговори Романов. — И не е спала в леглото си снощи.

— Разбирам — каза вторият секретар. — В такъв случай вашите подозрения, че е дезертирала, започват да стават доста основателни.