Джефри Арчър - Опасно наследство

— Понякога? — каза Романов и се вгледа в очите на Анна. — Защо понякога? Защо не постоянно, скъпа моя? — И без дума да каже повече, той смъкна златния синджир от врата си и го нахлузи през главата на младото момиче.

Анна попипа плътните златни халкички и въздъхна. Романов не пускаше синджира.

— Причиняваш ми болка, Алекс — каза тя през смях. — Моля те, пусни го.

Но Романов само пристегна синджира още по-силно. По бузите й закапаха сълзи. Металът се впиваше в кожата й.

— Не мога да дишам — произнесе задъхано сътрудничката. — Спри да се шегуваш, моля те.

Но Романов продължаваше да стяга синджира около гърлото й, докато лицето на Анна започна да се зачервява от нахлулата в него кръв.

— Няма да кажеш на никого за неочакваното ми наследство, нали, малката ми?

— Не, никога, Алекс. На никого. Можеш да разчиташ на мен — каза отчаяно тя. Задушаваше се.

— Мога ли да съм абсолютно сигурен? — попита той заплашително.

— Да, да, разбира се, но моля те, спри сега — изпищя тя.

Нежните й ръце отчаяно посягаха да хванат русата коса на шефа й, но Романов продължаваше да пристяга тежката златна верига около врата й все по-плътно и по-плътно, без да обръща внимание на ръцете й, търсещи отчаяно опора в косата му, докато изви синджира за последен път.

— Сигурен съм, че разбираш — трябва да съм абсолютно сигурен, че няма да споделиш тайната ни с никого — обясняваше той.

Но тя не чу оправданието му, защото прешлените на врата й бяха вече счупени.

Докато правеше сутрешния си крос по крайбрежната улица, Адам обмисляше какви задачи му предстоят.

Ако вземе сутрешния самолет от „Хийтроу“ в сряда, ще може да се върне в Лондон същата вечер или най-късно в четвъртък. Но имаше да уреди още няколко неща, преди да тръгне за Женева.

Той спря на тротоара пред блока си и преди да се изкачи до апартамента, провери пулса си.

— Има три писма за тебе — каза Лорънс. — Обърни внимание, нито едно за мен — добави той, когато съквартирантът му дойде при него в кухнята. — Двете са в кафяви пликове.

Адам взе писмата и на път за банята ги остави на ръба на леглото си. Издържа пет минути под ледения душ и се изтри с хавлиена кърпа. След като се облече, отвори писмата. Започна с белия плик, който се оказа бележка от Хайди — тя му благодареше за вечерята и изразяваше надежда да се видят отново някой път. Той се усмихна и разкъса първия от кафеникавите пликове, в който се намираше още едно официално писмо от администрацията на Министерството на външните работи.

Капитан Скот — чинът вече изглеждаше неуместен — се поканваше да се яви на медицински преглед в понеделник в три часа на улица „Харли“ 122 при д-р Джон Ванс.

Накрая отвори другия кафяв плик и извади писмо от „Лойдс“, клонът „Кокс и Кингс“ в Пал Мал. Информираха „Уважаемия господин/госпожа“, че са получили чек за петстотин лири от Холбрук („Холбрук и Гаскойн“) и че текущата му разплащателна сметка възлиза на 272 лири, 18 шилинга и 40 пенса при затварянето на банката предния ден. Адам прегледа сметката си и видя, че преди да получи петстотинте лири от наследството, е бил „на червено“. За първи път в живота си се бе осмелил да тегли повече пари, отколкото има в банковата си сметка. Ако беше още в армията, това би предизвикало всеобщо неодобрение — само преди двадесет години в някои полкове военният съд бе считал превишаването на кредита от някои офицери за престъпление. Как ли биха реагирали събратята му офицери, ако им кажеше, че е изтеглил двеста лири от сметката си без реална гаранция за връщане?

Адам се облече и отново отиде при Лорънс в кухнята.

— Как беше шахът на Иран? — попита той.

— О, много разумен човек — каза Лорънс и обърна страницата на „Дейли Телеграф“, — като се имат предвид обстоятелствата. Обеща да направи каквото може относно сегашните си финансови затруднения, но е малко на зор, чака Западът да му позволи да вдигне цената на петрола.

— Къде го заведе на обяд? — попита Адам, като се наслаждаваше на играта.

— Предложих му мусака с картофено пюре в „Грийн Ман“, но проклетникът доста се ядоса. Трябвало да се отбият с шахкинята при „Хародс“ да ги премерят за нов престол. Бих отишъл с него, разбира се, но шефът ми искаше да му изхвърля кошчето за отпадъци, така че пропуснах сделката при „Хародс“.

— И какво ще вършиш днес?

— Не бива да те посвещавам в това — каза Лорънс, като се взираше в снимката на Тед Декстър, победеният капитан на английския отбор по крикет, — но управителят на „Банк ъв Инглънд“ иска мнението ми по въпроса дали да намали стойността на лирата от 2,80 на 2,40 долара.