Джефри Арчър - Опасно наследство

— Вие притежавате пет касетки. Номера 1721, 1722, 1723, 1724…

— И без съмнение 1725 — прекъсна го Романов.

— Точно така — каза Бишов и извади малък пакет от джоба си. — Това е вашият плик и с ключа от него ще отворите и петте.

Романов взе плика и се обърна към отвореното подземие.

— Първо трябва да отворим ключалката на банката — каза хер Бишов. — Бихте ли ни последвали?

Романов кимна, изчака ги да влязат, а после наведе глава и ги последва в трезора.

Младият Бишов отвори горните ключалки на петте касетки. Трите малки бяха разположени над две големи и образуваха идеален куб.

— След като напуснем, Ваше Превъзходителство, ще затворим вратата. Когато искате да ви я отворят, натиснете червения бутон в стената. Но трябва да ви предупредя, че точно в шест трезорът се заключва автоматично и не може да се отвори до девет часа на другата сутрин. В пет и четиридесет и пет ще чуете предупредителен сигнал.

Романов погледна часовника на стената. Три и седемнадесет. Не вярваше, че ще са му нужни повече от два часа, за да разбере какво има в петте касетки. Двамата господа Бишов се поклониха и излязоха.

Романов нетърпеливо изчака огромната врата зад гърба му да се затвори. Останал сам в пещерата на Аладин, той огледа помещението и прецени, че има поне три хиляди касетки, запълващи четирите стени. Сякаш виждаше библиотека от сейфове. Помисли си, че в този трезор има повече частно богатство, отколкото притежават доста държави по света. Провери номерата на собствените си касетки и застана пред тях като сирак, на когото дават допълнителна порция.

Реши да започне с една от малките. Превъртя ключа и чу щракването на езичето. После издърпа трудно чекмеджето, което се оказа пълно с документи. Той ги прегледа бързо и откри, че са нотариални актове за собственост върху много земи къде ли не — някога тия земи бяха стрували милиони, но сега бяха притежание на социалистически държави. Докато проверяваше документите поред, му дойде наум поговорката: „Не струват и хартията, на която са написани“. Във втората касетка откри облигации от различни компании, управлявани от Негово Превъзходителство граф Николай Александрович Романов. За последен път бяха донесли печалба през 1914 година. Той напсува системата, в която се бе родил, и премина към третата кутия, която съдържаше само един документ — завещанието на дядо му. Веднага откри, че всичко е било оставено на баща му, и ето защо сега той самият беше законен наследник на всичко — и нищо.

Обезсърчен, Романов коленичи пред по-големите касетки — и двете изглеждаха достатъчно големи да поберат цяло виолончело. Той се поколеба, после пъхна ключа в първата, превъртя го и издърпа огромния контейнер.

Втренчи се с очакване.

Беше празен. Можеше само да предположи, че е така от петдесет години, освен ако баща му не бе взел всичко. Но нямаше причини да вярва в тази възможност. Бързо отключи петата касетка и отчаяно я издърпа.

Имаше дванадесет еднакви отделения. Той вдигна капака на първото и погледна вътре. Не можеше да повярва на очите си. Имаше какви ли не скъпоценни камъни с такива форми и цветове, че само крал не би ахнал пред вида им. Алекс нетърпеливо вдигна капака на второто отделение и откри там перли с такова качество, че само един наниз от тях би превърнал обикновено момиче в светска красавица. Удивлението му не намаля и при вида на третата кутийка и той за първи път разбра защо бяха считали дядо му за един от най-предприемчивите търговци в страната. И сега всичко това принадлежи на Алекс Романов, безпаричния държавен служител, който се чудеше как би могъл да се възползва от тези богатства.

През следващия час Романов провери съдържанието на останалите девет отделения и интересът му почти намаля. Когато напълно изтощен стигна последното, откри в него само златни монети. Погледна часовника на стената: пет и тридесет. Започна да затваря отделенията едно по едно. Но по време на лова за съкровища бе попаднал на такъв великолепен предмет, че не можа да устои и го взе. Вдигна масивния златен синджир, на който висеше медальон също от чисто злато. На едната му страна беше гравиран портретът на дядо му — граф Николай Александрович Романов, горд и хубав мъж, а на другата се очертаваше профилът на баба му — толкова красива, че би носила с нужната изисканост което и да е бижу от намереното съкровище.

Известно време Романов държа синджира в ръка, а после го мушна през главата си и остави медальона да увисне на врата му. Погледна го за последен път и после го пъхна под ризата си. Сложи капака и на последното отделение, бутна касетката на мястото й и я заключи. За втори път днес мислите на Романов се върнаха към баща му. Какво ли решение бе взел той при вида на това състояние? Беше се върнал в Русия с тайната си. Дали беше смятал да спаси Алекс от робското му бъдеще? Баща му винаги го бе уверявал, че го очаква вълнуващ живот, но е твърде млад, за да сподели с него тайните си. В замяна Алекс бе предал тази информация на властите и наградата му беше място в Комсомола. Но навярно баща му бе отнесъл тайната в гроба си, защото ако не беше Посконов, Алекс никога нямаше да научи за богатството.