Джефри Арчър - Опасно наследство

— И така, ако аз имам право на един милион лири в злато, които мой вуйчо от Аржентина е вложил в швейцарска банка, и притежавам законни документи на наследник — всичко, което трябва да направя, е да отида и да ги поискам.

— Никой не може да те спре — каза Лорънс. — Въпреки че според сегашните закони трябва да ги донесеш в страната, да продадеш златото на „Банк ъв Инглънд“ за посочена от тях сума и после да платиш данък наследство върху тази сума.

Адам замълча.

— Ако наистина имаш вуйчо аржентинец, който ти е оставил всичкото това злато в Швейцария, най-добре ще е да го оставиш където е. Ако изпълниш стриктно буквата на закона, това правителство ще ти даде само седемдесет и половина процента от истинската стойност.

— Жалко, че нямам вуйчо от Аржентина — каза Адам.

— Не е нужно да е аржентинец — каза Лорънс, като изучаваше внимателно всяка реакция на приятеля си.

— Благодаря за информацията — каза Адам и изчезна в спалнята си.

Последните парченца от картината започваха да се наместват. Той притежаваше квитанцията на Роже за иконата, първоначално предназначена за баща му, беше му необходимо само копие от завещанието, с което да удостовери, че той наследява документа. Така вече можеше да докаже, че притежава малоценно или безценно (нямаше как да се увери кое от двете) копие на Царската икона.

Стоя буден цяла нощ и си припомняше думите от бащиното писмо: „Ако има нещо, което да се спечели от съдържанието на този плик, то нека майка ти първа се възползва от него, без обаче да знае какъв е произходът на това богатство“.

Когато Романов се върна в хотела, намери Петрова в стаята й. Беше облечена в дънки и ярък розов пуловер и седеше в ъгъла. Четеше книга, а краката й нехайно си играеха със стола.

— Надявам се, че си прекарала пълноценно следобеда — любезно каза той.

— Разбира се — отговори Анна. — Струва си да посетиш галериите в Цюрих. Но по-добре ми разкажи за твоя следобед. Беше ли също плодоносен?

— Беше цяло откритие, малката ми. Защо да не вечеряме спокойно в моята стая и да ти разкажа всичко, докато празнуваме стилно?

— Каква великолепна идея! — възкликна сътрудничката. — Може ли аз да поръчам вечерята?

— Разбира се — каза Романов.

Петрова пусна книгата на пода и съсредоточено заразглежда дългия списък на менюто, оставено на нощната масичка до леглото на Романов. Избира доста дълго всяко едно блюдо за угощението им, но дори Романов се впечатли при появяването на вечерята.

За предястие Анна бе поръчала пушена норвежка сьомга със сос от копър. С нея вървеше половин бутилка „Премие Крю Шабли“ от 1958.

Между хапките Романов й разказа за съдържанието на фамилното си наследство. Докато описваше всяко ново съкровище, очите на сътрудничката му ставаха все по-големи.

Монологът на Романов бе прекъснат само веднъж от сервитьора, който вкара количка със сребърен поднос, вдигна похлупака и откри порциите агнешко, гарнирано с тиквички и пресни малки картофи. За това ястие хотелът бе осигурил бутилка „Жерви Шамберте“.

За десерта — пухкаво малиново суфле — сътрудничката пожела прекрасното „Шато Икем“. Тя избра бутилка от четиридесет и девета, която я накара да запее руски народни песни.

Романов почувства, че при дадените обстоятелства поведението й не е много подходящо.

Петрова пресуши последната капка вино в чашата си, стана и като се олюляваше леко, каза:

— За Алекс — мъжа, когото обичам.

Романов благодари с кимване и предложи да си лягат, защото на сутринта ще трябва да вземат първия самолет за Москва. Избута количката в коридора и постави на дръжката на вратата табелката „Не безпокойте“.

— Изключителна вечер! — усмихна се сътрудничката и си изхлузи обувките.

Романов възхитено я загледа как се съблича. Но когато и той си разкопча ризата, сътрудничката спря и ахна от изненада.

— Великолепен е — каза тя с благоговение.

Романов вдигна златния медальон.

— Това е дрънкулка в сравнение със съкровищата, които оставих — увери я той.

— Другарю любовник — каза Анна глезено и го задърпа към леглото, — разбираш ли колко те обожавам, уважавам и ти се възхищавам?

— Хм — каза Романов.

— А също така знаеш — продължи тя, — че никога не съм те молила за услуга.

— Имам чувството, че сега ще го направиш — каза Романов, докато тя вдигаше кувертюрата.

— Щом този златен синджир не е нещо повече от дрънкулка, може би ще ми разрешиш да го нося понякога?