Джефри Арчър - Опасно наследство

Харесваше му как си връзва косата, как се облича, как се смее, но най-много от всичко харесваше усмивката й.

— Е, не се плаши. Няма да поръчваме и хайвер — подразни го Хайди. — Но може би скоро, щом станеш собственик на Царската икона, стига господин Розен…

Адам сложи пръст на устните си.

— Никой не знае за това, дори Лорънс.

— Много умно от негова страна — прошепна Хайди. — Той просто ще изчака да внесеш всичките си пари от продажбата в скапаната му банка.

— Какво те кара да мислиш, че ще я продам? — попита Адам. Опитваше се да открие какво е разбрала досега.

— Ако имаш „Ролс-Ройс“ и си безработен, няма да наемеш шофьор, нали?

— Но аз имам само мотор.

— И ще трябва да продадеш и него, ако иконата се окаже без стойност — засмя се тя.

— Ще поръчате ли кафе? — попита сервитьорът.

Вече прибираше масата с надежда тази вечер да обслужи още двама клиенти.

— Да, моля. Две капучино — каза Адам и пак се вгледа в Хайди. — Интересно — продължи той, когато сервитьорът се оттегли, — само веднъж позвъних на Лорънс в банката и телефонистът не можа да го открие веднага.

— Какво толкова те изненадва? — попита Хайди.

— Сякаш изобщо не бяха чували за него — каза Адам. — Но може би просто си въобразявам.

— В банка като тази сигурно има повече от хиляда служители. Може да минат години, без да познаваш всеки, който работи там.

— Сигурно си права — каза Адам.

Сервитьорът сложи пред тях двете кафета.

— Кога смяташ да ходиш в Женева? — попита Хайди и сръбна от кафето, без да го чака да изстине.

— В сряда сутринта. Надявам се да се върна същата вечер.

— Много мило.

— Какво искаш да кажеш?

— Избираш единствения ми свободен ден да отпътуваш — каза тя. — Не е много романтично.

— Тогава защо не дойдеш с мен? — попита той и се наведе над масата да вземе ръката й.

— Това може да се окаже по-важно от вечерята с кренвиршите.

— Наистина се надявам да е така. Освен това бих могъл да те използвам.

— Много си мил.

— Знаеш, че нямах предвид това. Просто не знам нито немски, нито френски, а в Швейцария съм бил само веднъж, като ученик. Ходихме на ски. Непрекъснато падах.

Хайди пак отпи от кафето си.

— Е? — каза Адам, без да пуска ръката й.

— Швейцарците говорят идеално английски — каза тя, — а ако имаш някакви проблеми с банката, можеш да се обадиш на Лорънс.

— Само един ден — каза Адам.

— И ще загубиш парите си.

— Не е много романтично.

Туш.

— Помисли — каза Адам. — След като платя билета ти, ще ми останат само 19,969 лири. Не знам как ще преживявам.

— Значи наистина ме каниш, така ли? — каза Хайди за първи път сериозно. — Нали знаеш, че жените не са импулсивни същества.

— Винаги можеш да вземеш Йохен с теб.

— Няма да се побере в самолета — засмя се Хайди.

— Кажи, че ще дойдеш — каза Адам.

— При едно условие — каза тя замислено.

— Отделни самолети? — попита Адам с усмивка.

— Не, но ако иконата се окаже без никаква стойност, ще ми позволиш да си платя билета.

— Няма да струва по-малко от тридесет и една лири, така че се съгласявам с условието ти — каза Адам, наведе се и целуна Хайди по устните. — Може би ще ни отнеме повече от един ден — каза той. — Какво ще кажеш?

— Бих поискала отделни хотели — отговори Хайди, — ако цената на швейцарския франк не беше толкова висока.

— Винаги може да се разчита на вас, другарю Романов. Отговаряте на първото условие за добър банкер.

Романов внимателно изучаваше стария мъж и търсеше някакъв знак, че е знаел какво го е очаквало в швейцарската банка.

— А вие винаги сте толкова сдържан, другарю Посконов… единственото условие, необходимо за моята професия.

— Боже мой, заприличваме на двама стари комисари на другарска среща. Как беше в Цюрих? — попита Посконов и запали цигара.

— Като полски трактор. Частите, които работеха, бяха чудесни.

— Ще рече, частите, които не са работили, не са успели да произведат Царската икона — каза директорът.

— Правилно. Но Бишов се оказа много полезен, също и Жак. Всичките ми нужди бяха задоволени.

— Всички ли?

— Да — отговори Романов.

— Добър човек е Бишов — каза банкерът и се отпусна на стола. — Затова те изпратих първо при него.

— Имаше ли друга причина да ме изпратите първо там?

— Поне пет — каза Посконов. — Но няма да се занимаваме с тях, докато не намериш иконата си.

— Може да искам да се занимаем с тях сега — натърти Романов.

— Надживял съм две поколения Романовци — каза възрастният мъж и вдигна очи — и не бих искал да надживея и третото. Да спрем засега дотук. Сигурен съм, че ще се разберем, когато не си вече център на внимание.