Джефри Арчър - Опасно наследство

Не беше лесно да се открие „Роже и сие“ и те минаха два пъти покрай нея, преди Хайди да забележи дискретния знак, изваян в камъка до високата врата от ковано желязо и шлифовано стъкло.

— Изглежда внушителна, дори затворена — каза Адам.

— А ти какво очакваше — малък клон в провинцията? Знам, че англичаните не обичат да го признават, но центърът на световното банково дело е тук.

— Нека намерим ресторант, преди да сме развалили сърдечното си разбирателство.

Тръгнаха към фонтана и понеже слънцето проблясваше между облаците, избраха едно кафене на тротоара с изглед към езерото. Поръчаха сирене и си поделиха половин бутилка бяло вино. Адам така се наслаждаваше на присъствието на Хайди, че започна да й разказва истории от годините си в армията. Наложи се тя да го спре и да отбележи, че е почти два часът. Той неохотно поиска сметката.

— Дойде време да открием дали Царската икона наистина съществува — каза той.

Върнаха се до входа на банката. Адам бутна тежката врата, влезе и се заоглежда в мрачното фоайе.

— Ей там — каза Хайди и посочи една жена зад някакво бюро.

— Добър ден. Казвам се Адам Скот. Дошъл съм да взема нещо, което ми е оставено в завещание.

Жената се усмихна и попита с едва забележим акцент:

— Имате ли определена среща?

— Не — каза Адам. — Не се досетих, че ще е необходимо.

— Сигурна съм, че ще се уреди — каза дамата, вдигна телефона, избра едноцифрен номер и проведе кратък разговор на френски. После затвори телефона и ги помоли да се качат на четвъртия етаж.

Когато излязоха от асансьора, Адам се изненада, че го посрещна мъж на неговата възраст.

— Добър ден, казвам се Пиер Неф и съм съдружник в банката — каза младият мъж на перфектен английски.

— Предупредих те, че ще съм излишна — прошепна Хайди.

— Не бързай — отговори Адам. — Дори не сме започнали да излагаме проблема си.

Господин Неф ги отведе в малка, елегантно мебелирана стая.

— Спокойно бих могъл да се настаня тук — каза Адам докато събличаше шлифера си.

— Нашето желание е клиентите ни да се чувстват като у дома си — каза господин Неф снизходително.

— Очевидно не сте виждали моя дом — каза Адам.

Господин Неф не се засмя и вместо отговор попита:

— С какво мога да ви помогна?

— Баща ми почина миналия месец — започна Адам — и ми остави в завещанието си квитанция за нещо, което е при вас на съхранение от 1938 година. Това е подарък, даден му от ваш клиент. — Адам се поколеба. — Някой си господин Емануел Розенбаум.

— Имате ли някакви документи относно този подарък? — попита господин Неф.

— О, да — каза Адам, бръкна във вътрешния джоб на шлифера си и подаде квитанцията от „Роже и сие“ на младия банкер.

Господин Неф я разгледа и кимна:

— Може ли да видя паспорта ви, господин Скот?

— Разбира се — каза Адам и пак бръкна в шлифера си.

— Извинете ме за момент — надигна се господин Неф и ги остави сами.

— Какво мислиш, че правят сега? — попита Хайди.

— Първо, проверяват дали иконата е още при тях, и второ, дали квитанцията ми е автентична. 1938-а е била доста отдавна, нали?

Минутите отлитаха и Адам се почувства разочарован, после потиснат и накрая реши, че всичко ще е просто загуба на време.

— Винаги можеш да свалиш една от картините от стената и да я сложиш в шлифера си — пошегува се Хайди. — Сигурна съм, че ще вземеш добри пари в Лондон. Може би дори повече, отколкото за обичната ти икона.

— Твърде късно — каза Адам, тъй като господин Неф се появи отново с още един банкер, когото представи като господин Роже.

— Добър ден — каза господин Роже. — Съжалявам, че баща ми няма да се срещне с вас, господин Скот, но е в Чикаго по работа. — Той се ръкува с Адам и Хайди. — В архива имаше писмо от господин Розенбаум, в което той дава ясни разпореждания към банката кутията да не се отваря от никой друг, освен… — Той погледна към листа, който бе донесъл, освен от полковник Джералд Скот, носител на Орден за особени заслуги, кавалер на Ордена на Британската империя IV степен, и носител на Кръст за храброст.

— Баща ми — каза Адам. — Но както обясних на господин Неф, той почина миналия месец и ми остави в завещанието си пазеното от вас.

— Мога да приема думите ви — каза господин Роже, — ако видя копие от смъртния акт и от самото завещание.

Адам се усмихна на собствената си предвидливост и още веднъж бръкна в шлифера си, за да намери големия кафяв плик, на който напречно с едри черни букви бяха напечатани думите „Холбрук, Холбрук и Гаскойн“. Извади копията от смъртния акт, от завещанието и едно писмо с надпис „Да послужи, където трябва“ и ги подаде на господин Роже, който прочете бавно трите документа и ги подаде на колегата си. Той също ги прочете и пошепна нещо на господин Роже.