Джей Ръсел - Небесни псета

Видях Роза — този път истинската — стоеше на балкона, опряла картечницата върху парапета. Изстреля още един дълъг откос, прокарал втора редичка кървави дупки по плътта на беса. Върху гърба на тенгу поникнаха криле, които запляскаха лудешки, сякаш той всеки миг щеше да политне във въздуха. Видях как мускулите на дебелите му крака се наливат и изопват — бесът приклекна, за да отскочи. Точно когато ходилата му се отлепиха от земята, забелязах с периферното си зрение някакво движение малко по-нататък.

Бенкай изкрещя като ангел на отмъщението и замахна с меча, проблеснал като съвършена дъга. Според мен тенгу дори не го усети. Главата му се търкулна от раменете и цопна във водата зад мен. От врата на чудовището шурна пенеста чернилка. Туловището запристъпя, после залитна назад.

Последното, което помня, са крилете на беса, които още пляскаха — стрелнаха се към мен и ме натиснаха под водата.

Първото, което видях, бе четинестото лице на Сид Тайтелбаум, надвесено над мен.

— Знам, че това не е раят — изграчих аз.

— Възможно най-хубавата стая в болница „Седарс“ — рече ми той.

— Бре, бре, бре! — зацъках аз. — И кой плаща?

— Ти не бери грижа за това. Сметките са покрити.

— Ей — намеси се по-тих глас, — често ли идваш тук?

Примигнах един-два пъти и накрая видях като през мъгла Роза, която стоеше в долния край на леглото. Опитах се да вдигна глава, установих, че боли, после разбрах, че вратът ми е в гипс.

— Добре ли съм? — поинтересувах се и се помъчих да се видя.

От ръката ми излизаше нагъната като змийче тръба, друга водеше под завивките по посока на чатала ми.

— Не знам — усмихна се Роза. Дойде при мен и ме хвана за ръката. — Как се чувстваш? Помниш ли нещо?

Докато изричаше думите „помниш ли“, стисна с все сила ръката ми. Схванах тънкия намек.

— Е, не съвсем. Откога съм тук?

— От около осемнайсет часа. Наложи се да ти направят малка операцийка на хълбока. Където са те наръгали.

— Не помня — рекох, вторачен в очите й. Тя ми кимна и ме потупа по ръката. — Още съм замаян.

— То оставаше да не си — намеси се Сид. — Имал си доста тежка нощ. Всъщност седмица, доколкото разбрах от Роза.

— Да бе — потвърдих аз.

Какво, по дяволите, ставаше тук?

— Сигурна съм, че ще си спомниш всичко — каза Роза. — Как си ме спасил от ония типове от якуза, които ме отвлякоха, и как си помогнал да изобличим Джак Рипън и неговите филми, при снимките на които се извършват истински убийства.

— Помогнал съм какво? — изкрещях аз.

— Абе тегли им една майна — рече Сид. Погледна ме доста угрижено. — Дали да не повикаме лекар?

— Би ли отишъл ти, Сид? — рече Роза.

Изчака го да излезе от стаята.

— Тя е дълга и широка — подхвана Роза. — Но засега по-добре се прави на ударен. Просто „помни“, че си съдействал на японската полиция да разкрие връзката между „Небесно псе“ и „Усмихнатото хлапе“, и когато си се докопал до онези типове, те са ме отвлекли.

— Японската полиция ли? Какви ги…

Точно в този момент Сид се върна с един от лекарите. Детективът и Роза излязоха да почакат в коридора, докато лекарят ме преглеждаше и ми обясняваше накратко какво е състоянието ми. Най-сериозна била раната в хълбока ми. Бил пострадал и бъбрекът, но съм щял да се възстановя. Инак съм имал само леки драскотини и ожулвания. Щели да ме изпишат след три-четири дни.

Роза се върна сама, но преди да съм успял да я питам нещо, Сид надзърна от коридора.

— Ще приемеш ли още двама посетители? — попита той.

Погледнах Роза, тя кимна.

— Ама разбира се — казах аз, — тъкмо ще е по-весело.

Сид влезе, следван от двама японци. Сториха ми се някак познати.

— Добър ден, Мартин сан — подхвана по-възрастният.

Двамата се поклониха лекичко.

— Хм — изпелтечих аз.

— Сигурно позна, Марти, инспектор Йоримицу и детектив Бенкай — притече ми се на помощ Роза.

— Инспектор кой?…

— Радвам се, че ви виждам по-добре — поде Йоримицу.

Беше обръснат до блясък, косата му бе подстригана късо. Бенкай също се бе обръснал, макар че върху бузата му се мъдреше голямо парче марля, а ръката му висеше на превръзка. И двамата бяха в строги сиви костюми и вратовръзки и си умираха от притеснение.

— Да — казах и едвам се сдържах да не се засмея. — А вие, детективе , как сте?

— Не мога да се оплача — отвърна Бенкай и се усмихна.

— Днес следобед се връщаме във Фукуока — поясни Йоримицу, — но първо искахме да се сбогуваме и да ви благодарим за съдействието по случая „Рипън“. Помощта ви се оказа неоценима. Жалко само, че заради нас получихте такава сериозна рана.