Джей Ръсел - Небесни псета

Той се търкулна по гръб и избягна удара. После изрита с все сила беса по коляното. Кракът му се пречупи надве. Съществото се опита да се подпре на меча като на патерица, за да не падне, ала Шоки пак замахна с оръжието и бесът се наведе и се надяна на острието, което се заби в плътта му. Опита се да се изправи, но Шоки с лекота сряза ахилесовото сухожилие на здравия му крак. Чудовището се вкопчи в глезена на Шоки и се помъчи да го повали, ала поредният удар с меча отсече ръката му с дълги нокти. Съществото изпищя гневно, в този момент обаче Йоримицу заби късия си меч в шията му, точно под брадичката. Върхът на острието излезе от другата страна на главата на беса и щръкна, сякаш беше трети рог.

— Ама че работа! — възкликнах аз, докато гледах как очите на страшилището помръкват.

— А сега да побързаме! — подкани Йоримицу. — Скоро ще разберат, че си тук.

Не схванах съвсем точно какво има предвид, но още щом той изрече тези думи, и бученето се усили. От болка Йоримицу се преви надве и добре че беше Бенкай, който ме хвана, за да не падна. Въздухът сякаш бе изпълнен с електричество, от което настръхнах целият и ме присви под лъжичката. Шумът стана още по-силен, докато не заприлича на тътена на срутваща се стъклена планина. Усетиха го дори другите, които се биеха, защото в миг сякаш всички застинаха по местата си. Бенкай се възползва, за да промуши двамина горьо-до, сетне битката беше възобновена. Погледнах Йоримицу, който се изправи пряко сили.

— Шутен Доджи — рече той. — Дошъл е.

Последвах Йоримицу, който тръгна нагоре горе по стълбите, а Бенкай ни пазеше отзад. Стъпалата и антрето бяха осеяни с тела и на какуре, и на горьо-до, живи и мъртви. Макар и никога дотогава да не бях стъпвал във владенията на Рипън, знаех безпогрешно накъде да вървя: електричеството във въздуха сякаш бе осезаемо, засилваше се и когато наближихме Шутен Доджи, като че започна да ни тласка и насочва. На едно място в коридора имаше чупка и след като завихме, ни връхлетя цяла фаланга горьо-до. Шоки само това и чакаше — нахвърли им се, скоро на помощ му се притекоха и Йоримицу, и Бенкай и стените се обагриха в червено. Когато вече нямаше къде да се развърти с меча, Шоки пусна в действие юмруците и краката си: чупеше наред кости и вратове. Последният оцелял горьо-до побягна ужасен, но Шоки го хвана отзад и започна да го души с ръка. Вратът на беса изпука като кутийка газирана вода, когато я отваряш, той напълни гащите и се загърчи в предсмъртни мъки.

Йоримицу дойде и ми подаде меча, който Шоки бе изпуснал по време на битката. Погледнах кръвта по ръцете си — божичко, каква касапница беше около нас! Бях ранен на пет-шест места, но Шоки, естествено, не бе и усетил. Мен обаче ме болеше: от раните по краката и ръцете ми се стичаше кръв. Кокалчетата на пръстите ми бяха отекли и кървяха, струваше ми се, че един от пръстите на краката ми е счупен. Едвам удържах тежкия меч. Видях, че и Бенкай е ранен на няколко места — най-сериозна изглеждаше раната върху лявата му буза, където кожата висеше досущ лошо залепен тапет, затова пък Йоримицу бе здрав и невредим.

— Натам — казах и посочих двойната врата в дъното на коридора.

Беше повече от очевидно, че горьо-до са охранявали именно нея. Вдигнах ръка и усетих колко силно е електричеството, струящо откъм тази врата. Очаквах Шоки отново да вземе връх, когато обаче той не го стори си поех дълбоко въздух и тръгнах по посока на електричеството, като отново метнах меча на рамо. Йоримицу и Бенкай ме следваха по петите. Не знам след кого смятаха, че вървят — дали след мен или след Шоки, макар че, както ми се струваше, това в момента нямаше никакво значение.

Когато наближихме вратата, посоката на електричеството се обърна и то се възправи като стена срещу нас. Бенкай бе изостанал на доста крачки, а аз имах чувството, че вървя срещу ураганен вятър. Йоримицу като че ли се справяше по-добре, но и той бе възпиран от течението и се видя принуден да смъкне рамене и да извърне лице. На мен ми беше по-леко да се придвижвам, въпреки това вървях бавно, сякаш стъпвах в мочурище или плувах в меласа. Успях криво-ляво да хвана дръжката на бравата, но толкоз.

Наложи се Шоки да отваря вратата.

Още щом прекрачих прага и силата, която ни бе възпирала, отслабна. Огромното помещение бе осветено от стотици мигащи свещи, наредени покрай стените. Беше толкова голямо, че в него преспокойно можеше да има и киносалон, и аз си дадох сметка, че това всъщност е личният киносалон на Рипън. Седалките и екранът бяха махнати, но аз видях малкото прозорче на прожекционната в дъното. Стените бяха изрисувани нагъсто със ситни японски йероглифи, които продължаваха спираловидно и по пода и тавана. Шоки, разбира се, можеше да ги разчете и аз разбрах, че това са обредни заклинания, отправени към Шутен Доджи. Шоки побърза да извърне поглед, да не би те да ме покварят.