Джей Ръсел - Небесни псета

Шофьорът отби от пътя и пое по черна просека, която, ако не знаеш, че минава оттам, изобщо няма да я забележиш. Автомобилът заподскача и застена, от стърженето на колесника ми настръхна косата и ме побиха тръпки, точно както щеше да стане и с човека, който щеше да закара колата на поправка в автосервиза и да получи сметката.

Спряхме веднага щом се скрихме от главния път. Бенкай и шофьорът скочиха от колата и изтичаха при багажника, а ние с Йоримицу слязохме бавно от задните врати. Беше доста тъмно, но все пак видях, че сме спрели на място, откъдето черният път се изкачва под стръмен наклон нагоре към билото. Нямаше начин лексусът да се справи с такъв терен. В тъмното от тази страна не виждах владенията на Рипън, нито пък върха на баира, но дотам имаше най-малко половин километър и след като Бенкай и шофьорът разтовариха абаносовото ковчеже с меча, се замолих да не се налага да се катерим пешком.

На молбата ми отвърна дрезгав вик на японски, разнесъл се откъм шубрака. Сега вече Бенкай също държеше меч, но го свали, когато откъм храстите изскочиха двама какуре. Размениха няколко думи с Йоримицу, аз обаче се мъчех как ли не да вдигна с две ръце меча от ковчежето, затова не им обърнах внимание. Още щом го докоснах, и усетих как ме пронизва електричество — беше Шоки. Вдигнах меча във въздуха и за миг ми се стори, че пак ще го изпусна, ала това чувство бързо се стопи. Оръжието ми тежеше, но не както преди. Установих, че ми е по-лесно, ако опра края на острието върху рамото си, сякаш съм преметнал на него пушка. Насмалко да си отсека ухото: погледнах рязко надясно, защото оттам се чу тътенът на двигател, и реших да закрепя върху рамото си меча откъм плоската страна.

Йоримицу ме повика по име и ми показа да го последвам в гъсталака. Там ни очакваше открит черен джип. Какуре, който ни бе докарал дотук, се метна зад волана, а Бенкай ми махна да се кача отзад.

Докато заобикалях джипа, видях обезглавени трупове.

И четирите бяха облечени в черно, но в униформа, по-различна, отколкото на какуре. И никой не беше с дълга коса, както мъжете на Йоримицу. Главата на всеки бе отрязана доста старателно — всъщност колкото повече се взирах, толкова повече се убеждавах, че не е никак старателно — и бе положена върху гърдите на жертвата. Предположих, че е направено с меч. Въпреки че силният вятър Санта Ана брулеше дърветата, във въздуха пак се носеше гадната смрад на кръв, а над труповете вече кръжаха с жужене какви ли не насекоми.

— Горьо-до? — прошепнах аз.

Йоримицу кимна. Видях, че се усмихва — зъбите му светнаха.

Побиха ме тръпки.

Йоримицу ме последва отзад на ланд ровъра, а Бенкай, както винаги, зае мястото на стрелеца отпред. С нас дойдоха и двама от какуре, които явно бяха очистили горьо-до — метнаха се на страничните стъпала и се хванаха за дръжките. Шофьорът даде на заден, излезе от шубрака и подкара нагоре по стръмния черен път. Не включи фаровете, макар че балдахинът на кичестите дървета затулваше мъждивия светлик на тъничкия полумесец и направо се чудя как той вижда пътя. Дори и джипът да имаше ресори, те изобщо не се усещаха от тежестта на шестимата пътници — и аз не знам как, докато изкачвахме изровения път, не ни окапаха зъбите, не си натъртихме задниците и не си изпотрошихме кокалите. Понякога пътят между огромните дънери на дърветата се стесняваше дотолкова, че мъжете на страничните стъпала трябваше да се навеждат, ако не искаха клонаците да им отнесат главите.

Някъде по средата на склона пътят стана по-равен и гладък, по едно време дори излязохме на полянка и аз видях светлините на владенията на Рипън горе. Стори ми се, че чувам някакво бучене, но не знаех откъде идва — дали от къщата или някъде от главата ми. Стрелнах с очи Йоримицу, който погледна към къщата и кимна.

— Започнало се е — рече ми.

Сетих се за Роза и усетих как пак ме присвива под лъжичката. Стиснах още по-силно меча. Това явно накара Шоки да излезе по-близо до повърхността и да ме успокои. Подейства ми така, сякаш бях обърнал един бърбън.

— Дали да не побързаме? — попитах аз.

— Има време — отвърна Йоримицу.

Пак навлязохме в непроходимата дъбрава и шофьорът намали скоростта. Мъжете отстрани скочиха от стъпалата и затичаха редом с джипа. Бенкай се изправи и се подпря с една ръка на предното стъкло, а с другата стисна картечницата.

— Какво има? — прошепнах аз.

Шоки го чу пръв и се изправи с насочен меч. Бенкай бе почти толкова бърз като него: насочи дулото към звука. Започна като свистене, сякаш пада бомба, а щом се приближи, се превърна в писък.