Джей Ръсел - Небесни псета

Опитах се да го обсъдя с Шоки, ала установих, че ми е трудно да се свържа с него. Той очевидно също се подготвяше духом — с чий ли дух, с моя или с неговия? — и не желаеше да бъде безпокоен. Все пак наруших за кратко уединението му със своите страхове: притеснявах се и какво сме сторили на латиноамериканчетата, и какво предстои да причиним на оная паплач около Рипън. Усетих, че той отвръща с учудване какво толкова съм седнал да се вайкам за типове, способни да нападнат една старица, и със стоманена решимост за предстоящия сблъсък. Би трябвало да се досетя, че Шоки, който според моите представи не беше живо същество, изобщо не се страхува от смъртта. За същество, кръстосвало надлъж и шир Земята на мъртвите, нямаше нищо ужасно в това да преминеш в отвъдното. Шоки не бе подвластен в съществуването си на такива тленни неща като плътта и кръвта, той зависеше единствено от една по-ефимерна, а оттам и не толкова осезаема сила като колективната вяра.

Би трябвало да почерпя спокойствие от него, но не би. Би трябвало да намеря утеха в самата мисъл, в наглед безспорното доказателство, че не всичко свършва с тленния човешки живот. Можех да се осланям, разбира се, и на това, че съм бил дарен с най-безценния от всички дарове: възможността да надзърна в отвъдното, там, където няма забрава.

И все пак не знаех дали вярвам безрезервно. Бях сигурен, че вярвам в Роза, и знаех, че тъкмо тази вяра ме крепи.

Колкото до останалото: бях убеден, че нощта ще ми даде всички отговори.

Поехме на север заедно с Йоримицу, Бенкай и един от Мъжете в черно, който караше. С нас тръгна още една кола — новичък лексус, същият като нашия, ако не се брои цветът — която вървеше отпред. В нея имаше още четирима какуре и нашият шофьор гледаше да не изоставаме повече от един автомобил разстояние. Карахме сравнително бавно към Санта Барбара. Вече се беше мръкнало и пътят не бе много натоварен. Вятърът се беше усилил и току тласкаше колата. Всеки път, когато това се случеше, Бенкай, който седеше отпред до шофьора, го поглеждаше с присвити очи, но Йоримицу като че не се притесняваше особено.

И Бенкай, и Йоримицу бяха облечени в кимона и бяха въоръжени с по два бойни меча — буши. Йоримицу очакваше и аз да си сложа кимоно и макар да опитах, се почувствах ужасно тъпо, та предпочетох все пак костюм като на Мъжете в черно: черни дънки и фланелка и черни обувки, които сякаш се разтегнаха, за да са ми точно по мярка. Бяха нещо средно между пантофи и гуменки. Усетих, че на Шоки му е малко неудобно от тази премяна — очите му останаха в кимоното — но накрая прояви разбиране.

Аз също получих меч.

Йоримицу ми го поднесе, когато стана време да тръгваме. Самият той не го докосна, просто остави в нозете ми дълго лъскаво ковчеже от абанос, сетне го отвори и се поклони дълбоко. Вътре, сред листенца от хризантеми, лежеше мечът.

— Хм, а не може ли да ми дадете пистолет? — попитах го аз. — Глок? Инграм? С тия чудесии ме няма никакъв.

Йоримицу поклати глава и наведе брадичка — да съм вдигнел меча.

Махнах предпазливо малко от цветчетата, за да намеря ръкохватката. Мечът беше за чудо и приказ. Ръкохватката беше от злато и бисер с инкрустирани върху тях йероглифи и светкавици. Стоманеното острие беше безупречно и лъснато до блясък, така че светеше като чисто сребро. Нервното ми отражение върху него само разваляше това съвършенство.

Мечът беше дълъг към метър — метър и трийсет и сякаш тежеше цял тон.

— Наистина е много красив — отбелязах аз, — но не ме бива да разрежа дори коледната пуйка, без да оплескам всичко. Това тук не е работа за мен, поне така ми се струва.

На преден план излезе Шоки. Извади меча от ковчежето и замахна с него над главата си. Познаваше го, беше го държал и преди. Това бе не просто меч, това беше мечът : казваше се кусанаги-но-цуруги, страшилището на бесовете, което ги косеше наред. Бе изкован не за друг, а за самия Суса-но-о, бога на бурите, съвършеният му метал бе каляван десет хиляди пъти, така че сега можеше да направи на прах и необработен диамант. Съвършеното му равновесие бе радост за всекиго, който го хване в ръка, наточеното му острие — страховита смърт за всекиго, който излезе насреща му. Направо пееше, докато Шоки сечеше с него въздуха, а цялата светлина в стаята сякаш се втурна да прегърне чистата му сребърна прелест.

Шоки ми подаде меча, но той тупна с трясък на земята.

Йоримицу се смръщи, когато острието се заби в твърдото дюшеме. Опитах се да го изтегля с две ръце, но къде ти — оръжието тежеше, сякаш е от камък, а аз в никакъв случай не съм младият крал Артур. Наложи се да го издърпа Шоки и този път, преди той да се оттегли, стиснах с все сила оръжието с две ръце и успях да го вдигна едва ли не до кръста си. Държах го право пред себе си, досущ огромен метален член. И аз не знам как не се запревивах от смях.