Джей Ръсел - Небесни псета

Бенкай кимна зад него.

Аз също кимнах, ала точно тогава Шоки им каза нещо на японски. Може и да не съм разбрал правилно, но според мен им рече: „Я по-спокойно! Какво сте се разтреперили такива!“.

Щеше да му хареса в този град.

Докато се спусках от Холивудските хълмове и към самия Холивуд, се чувствах много ведър — състояние, което не ми беше особено познато, но ми бе изключително приятно. Дали това беше спокойствието, което Йоримицу ми бе обещал да усетя след за-зен? Беше чудесно.

Докато пътувахме по оживените улици, почувствах Шоки в дъното на съзнанието си — оглеждаше се любопитно. Доколкото можех да преценя, приемаше общо взето спокойно този странен нов свят. Долових, че се вълнува, особено пък ако зърнеше някоя мадама по къси панталонки и впита блуза без гръб — мен ако питате, в по-плътските си дни Шоки си е падал женкар — но като цяло посрещаше нещата по-добре, отколкото щях да ги възприемам аз на негово място. Ако това изобщо беше възможно.

Всъщност и аз бях смаян колко спокойно съм посрещнал невероятните случки, разиграли се напоследък, и подозирах, че именно присъствието на Шоки обяснява до голяма степен моята невъзмутимост. Целият ми свят, всичко, което си бях въобразявал, че познавам, в което вярвах или не можех да повярвам, се бе преобразило за броени часове. Преди всичко… всичко това да се случи, бях заклет агностик (че и циник), който за нищо на света не би се включил в разговор от рода на „каква зодия си“, камо ли пък да дрънка за богове, призраци и бесове. А ето че сега, без да ми мигне окото, приемах, че в мен се е заселил духът на мъртъв японски воин, и то за да помогне на древен таен религиозен орден, готвещ се за решителна битка със силите на мрака.

Стори ми се, че чувам как Шоки се смее вътре в мен, докато си ги мислех тези неща.

Още се тревожех за Роза, но и тук Шоки ми помогна. Йоримицу ме бе убедил, че няма да й се случи нищо, докато не свърши обредът, на който ще призовават духа на Шутен Доджи. А от Шоки усещах решимост, по-скоро подплатена със силна убеденост и сигурност, каквито не бях чувствал никога през живота си, че Роза може и ще бъде спасена. Ала въпреки тази убеденост и сигурност слабостите в собствения ми характер, цинизмът, с който открай време възприемах света, ми натрапваха глождещи съмнения и тревога, каквито не бе в състояние да преодолее дори свръхестественото влияние на Шоки.

Помъчих се да разсея тези страхове, като се вживях в ролята на екскурзовод. Странничко си е да го правиш за самия себе си, но усещах, че на Шоки му е приятно да му описвам забележителностите в Лос Анджелис, които обикновено не ми правеха никакво впечатление. Както личеше, Шоки имаше много по-голяма свобода да се разхожда из мислите и спомените ми, отколкото аз — из неговите. И аз не знам защо — дали защото имаше по-голям опит в тези странни неща, или просто защото си беше по-силен като личност и определено бе доста по-умен от мен. Това неравновесие в отношенията ни ме притесняваше малко, но и аз от време на време надзървах в дълбоката същност на Шоки и малките късчета, които виждах, бяха или невероятни, или ужасяващи, та си рекох, че никак не е изключено Шоки всъщност да ме предпазва, като ме ограничава във възможностите да го опозная.

Колкото и да внимавах да не бия излишно на очи, по светофарите неколцина души зад воланите направо ме зяпнаха с отворени уста. Въпреки това смятах, че по време на краткото си посещение Шоки заслужава да си поживее възможно най-добре в града на ангелите. Любимата ми кръчма се помещаваше в съборетина в доста неугледен квартал край Норманди и Седма улица, затова завих надясно по Уилшир и се запътих натам. Е, районът не е от най-представителните, но си казах, че докато е тук, моят гост трябва да разгледа хубавичко и двете страни от живота в Лос Анджелис, а тъй като пътят ни и бездруго минаваше през Бевърли Хилс, възприех това като тур за овации.

Не смятам, че Шоки бе особено смаян, докато карах по Родео Драйв. От това само започнах да го уважавам още повече, тъй като Родео Драйв не е смайвало никога и мен. Не бих живял тук, дори и да разполагах както едно време с пари. Помня някогашните купони из тежкарските къщи в Бевърли Хилс, не помня обаче да съм се кефил и на един-единствен от тях. Хората, които избират да живеят в Бевърли Хилс, си представят класата и стила така, както им диктуват единствено етикетите с цените: затова тук гъмжи от новоизлюпени богаташи и иранци, които не правят нищо друго, освен да люпят шамфъстък. Показани са в „Щуротии в Бевърли Хилс“ по-достоверно, отколкото дори моята отракана приятелка от Гилдията на киноактьорите е предположила в докторската си дисертация.