Джей Ръсел - Небесни псета

Художникът беше прилежен — вече към края настоя да изрисува и ходилата ми, а също кожата под мишниците и между пръстите на ръцете и краката. Погледнах се, погледнах текста върху тялото си — и възкликнах гръмогласно „Ах!“ при вида на разположената на дъга спирала от ситни-преситни йероглифи, тръгващи като лъч от средата на гърдите ми. След като добави по един йероглиф и върху клепачите ми, живописецът седна на столчето и завъртя капачетата на малките мастилници, а после оповести, че е приключил.

Бенкай ме огледа от глава до пети и кимна, както ми се стори, благоговейно. Не ме докосна, само ми показа да седна на постелката. Един от Мъжете в черно помогна на художника да си събере нещата и двамата излязоха заедно от стаята. Останахме сами с Бенкай, но никой от нас не пророни и дума.

Накрая дойде и Йоримицу, следван от десетина облечени в кимона какуре. Казах си, че някои измежду тях вероятно са Мъже в черно, но не бях сигурен. Наслагаха свещи по пода, в четирите противоположни точки от окръжност, и насядаха около мен върху постелката. Йоримицу беше в широко лазурносиньо кимоно, извезано със сърма, и в тесни черни ботуши. На главата си носеше шапчица с пискюли в същия цвят, с която ми се видя смешен, макар че не бих му го казал. Държеше с две ръце дървен бокал; коленичи пред мен. На кръста му се поклащаше приказно хубава кожена ножница с втъкнат в нея меч.

— Готов ли си, Мартин сан? — попита ме той.

— Да — изпищях аз.

Йоримицу запя на японски. Думите не ми говореха нищо, но бях сигурен, че няколко пъти съм чул „Шоки“. Насядалите в кръг какуре около мен току припяваха, макар че не разбирах нищичко и от тяхната песен.

Йоримицу ми връчи чашата.

— Йомоги — поясни той. — Пий!

Хванах бокала с две ръце, както ми нареди Йоримицу. Дървото ми се стори топло и гладко, приятно на пипане. Надзърнах в чашата. В нея имаше отровнозелена течност, гъста като ананасов сок, в която се въртяха някакви късчета. Миришеше тръпчиво, малко като ликьор или мастика. Вдигнах бокала към устните си и погледнах Йоримицу, който, въпреки че продължаваше да пее съвсем тихо някаква литания на японски, не ме изпускаше от очи. Братята какуре напяваха заедно с него със затворени очи — бяха се хванали за ръце и образуваха кръг около мен. Йоримицу ми кимна, но не прекъсна песента.

Вдигнах чашата към устните си и отпих.

На вкус йомоги, или абсентът, или там каквото беше, бе дори още по-горчив, отколкото на мирис. И наистина беше силен — като „Бакарди 151“ или спирт от зърно. Или разредител за боя. Нали съм си по къркането, знам ги тези работи.

Йоримицу ми беше казал, че трябва да изпия чашата на един дъх — за мен това не представляваше трудност, все пак си се славех като пияница — но щом опитах, се усъмних, че ще успея. Гъстата течност не бе особено пивка с тия късчета, дето се въртяха из нея и ми полепваха по небцето. Пригади ми се. Понечих да сваля чашата, но зърнах Йоримицу, чиито очи се разшириха. Стиснах очи и от немай-къде изгълтах остатъка от буламача.

В началото имах чувството, че си сипвам в гърлото луга — по хранопровода ми се плисна огън, който направо избухна в стомаха ми. Още докато гълтах, усетих как по кожата ми избива пот. Но се насилих да изпия до дъно течността, спомнил си какво ми е казал Йоримицу: мисли за Роза, беше ми рекъл. Вярвай.

Представих си лицето й. И колкото и да е странно, оная гадост в бокала стана малко по-пивка. Никога не съм си падал по ликьора — като малък винаги осмуквах шоколадовата обвивка на бонбоните „Пияни вишни“ и изплювах самата вишничка заедно с ликьора, сега обаче той сякаш ми вдъхна спокойствие, подейства ми като студена вода, плисната върху пожара в организма ми. Докато стигна дъното на чашата, йомоги вече не ми се струваше по-отвратително или силно от едно узо или самбука. Пък и вкусът, останал в устата ми, не бе чак толкова неприятен.

Като в просъница усещах, че докато пресушавам чашата, песента става все по-силна и силна. Отворих очи и видях, че какуре са се изправили и все така хванати за ръце, стоят в кръг около мен и пеят колкото им глас държи. Стаята се изпълни с нежен трепкащ светлик, но погледнах свещите и видях, че пламъкът им е неподвижен. Йоримицу бе извадил пред мен меча си — тежко сребристосиньо острие с филигранна ръкохватка от злато и нефрит. Държеше меча над главата си, с острие, насочено към мен. Понечих да се дръпна, но видях, че не мога да помръдна. Опитах се да затворя очи, когато той отново вдигна острието, за да нанесе смъртоносния удар, ала нямах сили дори да трепна.