Джей Ръсел - Небесни псета

— Чудничко! — възкликнах.

Йоримицу ми се стори малко притеснен, но не каза нищо. На кръста му се поклащаха неговите два меча.

— Няма ли да получа и ножница? — поинтересувах се аз и посочих неговите.

— Не може да бъде вкаран в ножница — обясни ми той.

Понечих да попитам защо съм получил само един меч — не че си умирах от желание да ми дадат още един, пък и нямаше да се справя — когато Шоки ми отговори. Да си въоръжен с два меча било бушидо, така правели единствено самураите. Той уважавал дълбоко бушидо, но предхождал кодекса с доста години. Не бил самурай, бил само и единствено Шоки. И открай време бил въоръжен само с един меч.

Докато пътувахме, се наложи да оставим и моя, и другите мечове в багажника. Те може и да са оръжието на истинските воини, но какво да се прави, не се побират в съвременните луксозни автомобили. Шофьорът обаче беше въоръжен с картечница и докато пътувахме, Бенкай я крепеше на сгъвката на ръката си. И досега Йоримицу не ми бе изложил плана, та щом подминахме Таузънд Оукс, си рекох, че сигурно не е зле да попитам.

— Ще се бием — отвърна ми той.

— Това го знам и сам — рекох му, — но как ще проникнем вътре? Сигурно има някаква стратегия, нали?

— Ще нападнем — каза той.

— Добре де, ами ако ни причакват?

— Твърде вероятно е.

— Тогава как ще проникнем?

— Ще се бием — знаеше си той своето.

Усетих как някъде в дъното на съзнанието ми Шоки кима.

Страхотен план, няма що, рекох си наум.

Всъщност какуре бяха обмислили нещата малко по-внимателно, отколкото го изкарваше Йоримицу. Така и не разбрах дали ми се прави на смирен, на непроницаем, или просто си придава важности — макар че в никое друго отношение не ми се е струвал надут.

Наближаваше единайсет часът, когато подминахме табелата с името на Санта Барбара в началото на града. Нащърбената месечина мъждукаше едва-едва, затова пък се виждаше вездесъщото сияние на Лос Анджелис, а по ясния черен небосвод блещукаха рой звезди. Бяхме смъкнали стъклата на прозорците и усещах соления въздух на пристанището на Санта Барбара, навремето прелестен естествен залив, отдавна съсипан и осквернен от редиците нефтени сонди от сива стомана, щръкнали сред вълните като ръждиви губерки върху синя възглавничка. След като се изкачихме на баира, съгледах в далечината червени и бели светлинки, мигащи върху сондите. Нощем дори те не изглеждаха чак толкова грозни.

Следвахме по магистралата колата пред нас почти до централната част на града. Санта Барбара е мокрият сън на богаташа, тръгнал на пазар: в центъра е пълно с какви ли не засукани ресторантчета и бутици с астрономични цени. Всъщност точно такова ми е мнението за всички „тузарски“ градове, където върху табелата на всеки втори магазин се мъдри „уникати“ или „експонати“, където всяка очукана дрънкулка е пробутвана за антика с подобаващата цена и където, ако не си фрашкан с пари и не си красив като киноактьор, се държат с теб като с последния боклук. Дума да няма, тук е ужасно лъскаво и точно тук трябва да дойдеш, ако си тръгнал да си купуваш марков сапун или свещи с мирис на френско грозде, но пак тук непрекъснато се озърташ да не би ченгетата да те спрат и да те тикнат зад решетките, ако начаса не покажеш златна кредитна карта на „Американ Експрес“.

По пътя с две платна поехме към хълмовете в края на града. Изкачихме един баир, спуснахме се в нещо като ждрело и Йоримицу посочи наляво. Понаведох се да погледна през прозореца и на най-високото било видях светлини. Различих голяма бяла къща, ала бяхме много далеч, за да видя и подробностите.

— Вилата на Рипън ли? — попитах аз.

Йоримицу кимна. При тази гледка усетих как Шоки се размърдва в дъното на съзнанието ми и инстинктивно посяга към ръкохватката на меча, но него го нямаше. Бенкай стисна картечницата, дори шофьорът се прокашля.

В подножието на хълма, където бяха владенията на Рипън, шосето се разклони: основният път продължи нататък по ждрелото, а вторият път — само с едно платно, залъкатуши нагоре по баира. Колата пред нас зави по второстепенния път към имението, ние обаче не я последвахме. Погледнах към Йоримицу, но той пак се направи на важен — в тон с кимоното.

Шофьорът подкара бавно по пътя, който криволичеше по баира, и от това напрежението в автомобила стана още по-голямо. Когато отново погледнах Йоримицу, той бе затворил очи и мърдаше устни — или медитираше, или се молеше без думи. Отпред Бенкай бе стиснал картечницата толкова силно, че кокалчетата на ръцете му чак бяха побелели, а шофьорът забарабани припряно с пръсти по волана, но Бенкай изсумтя ядосано и го спря. Бях смаян колко спокоен се чувствам, само дето малко ме присвиваше под лъжичката, и го отдадох на Шоки, макар че в момента не чувствах никакви признаци на живот от страна на моя „гост“. Ако не бях толкова невъзмутим пред лицето на ожесточения сблъсък, нещо, което съвсем не ми е присъщо, хич и нямаше да разбера, че Шоки е тук.