Джей Ръсел - Небесни псета

— Сега какво? — попитах аз.

Йоримицу разтърка слепоочията си с върховете на пръстите. Запитах се дали и той долавя бученето.

— Сега чакаме — рече той.

— Какво?

— Шутен Доджи — пророни Йоримицу.

„Ха!“, казах си наум.

Колкото повече чакахме, толкова по-силно ставаше бученето. Накарах Шоки да ми помогне да го заглуша, а Йоримицу направо държеше главата си с ръце. Но Бенкай и оцелелият Мъж в черно сякаш не бяха засегнати.

— Какво е това? — попитах Йоримицу.

Той едвам вдигна глава. Видях в очите му болка.

— Горьо-до отварят портата между царствата. Щом я отворят докрай, ще се опитат да минат през нея.

— Защо не ги нападаме?

— Скоро — каза той. Сграбчи китката на Мъжа в черно и погледна часовника му — беше суотч — сетне кимна. — Скоро.

Не знам кое се случи по-напред — не е изключено да е станало и едновременно: най-неочаквано бученето се усили неимоверно и през един от големите задни прозорци във вилата на Рипън излетя тяло.

— Хай! — каза Йоримицу — още се държеше с една ръка за главата.

С другата стискаше меча. Предвождани този път от Бенкай, и четиримата се втурнахме през моравата към къщата.

Щом наближихме, виковете и дрънченето на стомана се засилиха. Отново се чу как се троши стъкло: от френските прозорци водещи към площадката от вишнево дърво около басейна започнаха да изскачат мъже. Двама от тях — бяха облечени в черно, единият бе какуре, другият горьо-до — се биеха с мечове. Едната ръка на какуре висеше безжизнено покрай хълбока му, а с другата той отбиваше яростните удари на наемника на Рипън, който го изтласкваше все повече към ръба на басейна. Бяхме далеч и не можехме да му помогнем, но въпреки това Бенкай се завтече към тях. Тъкмо когато горьо-до се готвеше да нанесе смъртоносния удар, Мъжът в черно пусна меча и в ръката му сякаш от дън земя се появи кама, която той заби в корема на противника си, сетне го преметна през рамо и го хвърли във водата. Без да губи и миг дори да си поеме дъх (да не говорим пък, че едната му ръка практически беше обездвижена), Мъжът в черно грабна меча и се втурна през счупената врата обратно в къщата.

— Само така! — насърчих го аз.

Шоки се присъедини към мен.

Вътре цареше невъобразима олелия: мъже и бесове се бяха вкопчили в битка на живот и смърт и прелестно обзаведените вестибюли на Рипън бяха потънали в кръв. Някъде в къщата сегиз-тогиз проехтяваше и картечен откос, но всички воини какуре и горьо-до се сражаваха с мечове.

Бенкай също се втурна вътре и се притече на помощ на ранения Мъж в черно, който се бранеше от дребничък триок бяс, нападащ го, стъпил върху една маса в просторната трапезария. Съществото се въртеше като дервиш и размахваше остри като бръснач нокти. Беше обезоръжило какуре, но Бенкай се нахвърли изотзад и с един замах на меча отсече краката на масата. Бесът подскочи във въздуха и се вкопчи в лампата с копринен абажур. Ала преди да е започнал да се върти отново, Бенкай пак замахна и го разполови. Бесът се разпищя, а скапаните му вътрешности пльоснаха върху пода. Бенкай на бърза ръка го накара да млъкне, като заби смъртоносно оръжието в главата му и я прониза.

Усещах, че Шоки не го свърта да се включи в битката, но Йоримицу сложи ръка върху рамото ми, за да ме спре, и Шоки отстъпи назад. Бенкай се втурна към нас, като замахваше с меча към горьо-до, изпречили се на пътя му. Нямах представа откъде са се взели всичките тези Мъже в черно, накрая обаче отсъдих, че появата им се обяснява с несекващата суетня в къщата на какуре през деня. Докато бях вървял през осеяната с трупове морава, се питах колцина ли вече са жертвани, за да стигнем дотук.

Йоримицу кимна на Бенкай, който ни поведе през трапезарията, сетне по просторен коридор. Влязохме в огромен вестибюл близо до предния вход на вилата и се натъкнахме на поредното единоборство. Бенкай начаса се спусна срещу най-близкия горьо-до и с един удар на меча му разпра търбуха чак до пъпа. Вниманието ми бе привлечено от особено мъчителен писък: от вратата към съседната стая се показа един воин какуре, който залитна и се свлече едва ли не в нозете на Йоримицу. Падна по гръб, отметнал ръце над главата си. Насред гърдите му зееше рана, голяма колкото пъпеш. След миг през вратата с рев нахълта рогат бяс — същият двуметров негодник, когото бях видял във Васкес Рокс да убива Шери — от устата му висеше нещо червено и мокро, а по брадата му се стичаше кръв. Само ни видя и ни се нахвърли.

Йоримицу вдигна меча, ала Шоки го изпревари. Йоримицу изкрещя „Не“, но твърде късно. Бесът също замахна с меча си. Шоки му го изби и го запрати върху картината на Мондриан върху стената, която се цепна. После се наведе, завъртя се на пети и замахна към краката на беса. Той обаче отскочи, изтръгна меча си от стената и го насочи към главата на Шоки.