Джей Ръсел - Небесни псета

А той не можеше да я издържи.

Цопна по корем във водата. Докато шляпаше с ръце и крака, видях как мастилото върху кожата му се размива и оцветява хлорната вода. Шутен Доджи се опита да се добере до ръба на басейна и да се измъкне, докато буквите не са се изличили напълно, аз обаче грабнах пръта, ударих го по главата и го дръпнах обратно в басейна.

Когато той отново се показа на повърхността, видях пред себе си сгърченото от болка сърдито лице на онзи дърт грозник — Джак Рипън.

— Що не го духаш! — изкрещя ми Рипън.

Аз го ръгнах с кола по устата. С все сила. Той пак потъна, а когато се показа, плюеше вода. Пак го изръгах. Още по-силно. Сетне още пет-шест пъти, докато лицето му не се превърна в кървава пихтия и заедно с водата той не започна да плюе и зъби.

Запляска с ръце и със здравия си крак и пак хлътна надолу. Показа се отново за малко и тъкмо да го халосам, когато пак се скри под повърхността.

Чак когато видях как пляска със счупен крак по водата ми хрумна, че макар и да притежава басейн с олимпийски размери, Рипън не знае да плува.

Метнах пръта встрани и инстинктивно се насочих към него. По едно време главата му се подаде, той пак се нагълта с вода и аз видях ужаса в очите му. Мастилото по бузите му се бе размазало и с петната и изпъкналите очи Рипън приличаше на нарисувана със сажди маска на негър върху лицето на бял комик от някогашен расистки Холивуд.

Още бях доста далеч, когато Рипън успя да се вкопчи с една ръка в пояса с формата на Доналд Дък. Той за миг потъна под него, но пак изскочи на повърхността заедно с Рипън — сякаш за да го повози. Рипън си пое въздух, ала веднага повърна вода и стомашен сок. Поясът не беше нито особено здрав, нито особено стабилен, за да издържи на тежестта му. Видях как той пак си поема бързо дъх, преди да се скрие под повърхността. А когато се показа, вече бях на хвърлей от него.

Отново си пое отчаяно малко кислород и запляска с ръце, за да ми избяга. Замахнах и се пресегнах да го хвана. Той се вкопчи за кой ли път в Доналд и когато отново потъна, птицата остана да се носи над главата му. Рипън успя някак да я прегърне с две ръце, преобърна я наопаки и заби брадичка в гумата. Пак започна да се дави и да плюе вода, този път обаче се закрепи над повърхността.

Дори не ме гледаше, беше отпуснал буза върху гумения пояс, бе затворил очи и хриптеше отчаяно, за да си поеме дъх. От натрошения му крак течеше кръв, която се носеше подире му и образуваше из басейна малки въртопи, осветени от лампите по дъното. Носеше се и се виеше на шарки, но те може би бяха само в съзнанието ми. Видях Шери и Сид. Джон Дългуча и неговото момиче. Дори Мики Марвин със смрадливата пура.

Видях Роза.

Протегнах ръка и издърпах рязко запушалката върху вентила на пояса.

Изкормвача веднага чу съсъка. Пак запляска с ръце, от което въздухът в пояса само заизлиза по-бързо. Опита се да запуши вентила, но бе толкова паникьосан, че съвсем сплеска пояса.

Доналд шльопна върху водата като изпортено суфле.

Изкормвача се разпищя, ала така и не се разбра какво иска да каже, защото се нагълта с вода. Докато пляскаше с ръце и крака успя на няколко пъти да си подаде главата. Веднъж дори се вкопчи в ръката ми. Аз не се помръднах, не го шляпнах през пръстите, не се отскубнах.

Накрая той се пусна сам.

И аз не знам за колко време се е удавил. Стори ми се доста дълго. Но само в някои отношения. Накрая Рипън просто престана да се опитва да се спаси. Понесе се по водата с лицето надолу, точно като Уилям Холдън в „Булевардът на залезите“. Когато трупът се насочи към мен, заплувах бързо по гръб към края на басейна, но без да изпускам удавника от очи.

За всеки случай.

Когато стигнах стълбичката, изведнъж забелязах колко тихо е наоколо. Вече не се чуваха мечове, дрънченето им бе отстъпило място на чуруликането на птиците и цвъркота на щурците и цикадите. Стори ми се, че дочувам врява в къщата, но не я виждах от мястото, където бях застанал. Извърнах се към счупените прозорци, откъдето бяха изхвърчали Шоки и Шутен Доджи, ала не забелязах никакво движение.

После видях, че по площадката около басейна към мен тича Роза. Изглеждаше съсипана, кимоното приличаше на мръсна дрипа, но не помня някой някога да ми се е струвал по-красив.

— Ей! — извиках аз, когато тя се приближи до басейна и се надвеси над мен. — Често ли идваш тук?

Тя се усмихна и оголи огромни жълти зъбища. Розовата й кожа се сбръчка направо пред очите ми и отдолу се показа червеното люспесто лице на тенгу, който умее да се преобразява. Вдигна ръка с огромни нокти и аха — да ме удуши, когато над нас прокънтя картечен откос. По туловището на беса цъфнаха няколко назъбени дупки, от които на гейзер шурна тъмна кръв. Чудовището ревна от болка и се обърна да посрещне нападението отгоре.