Джон Нанс - Полет 6

„Проклетият четвърти двигател!“

Беше извор на всичките му проблеми, а Абът очевидно бе имал право. Постоянното предупреждение за пожар, което продължаваше да получава, очевидно беше фалшиво. Четвърти двигател си работеше нормално, както и другите три, като сякаш се подиграваше с всичките му решения и правеше загубата на Гарт още по-безсмислена.

Присъствието на сложната дигитална черна кутия в опашката на „Боинг“ беше нещо, което всички пилоти приемаха за даденост, но сега Фил си помисли с отвращение за нея. Всяко светване на тази червена светлина бе записано. Фил осъзна, че дясната ръка го сърби да дръпне лоста за четвърти двигател, но успя да се овладее. Нямаше смисъл.

Джени Бретсън и останалите стюардеси бяха раздали последните бутилки вода и пакетирани закуски, заедно с всеки аспирин или тайленол, който бяха успели да намерят, на хората с главоболие от промяната на налягането. Трима пътници показваха симптоми на неразположение от декомпресията и имаха сърбеж в лактите, а една жена не спираше да се чеше по ръката — симптом, както знаеше Джени, на лека форма на кислородна недостатъчност. Но въпреки това за нейно изумление всичките триста пътници на възраст от една до осемдесет години се бяха успокоили под постоянните грижи на нейния екипаж.

Джени включи уредбата и заговори с нежен глас:

Приятели, знам, че доста от вас са толкова уморени, колкото и аз. Може ли да вдигнат ръка всички, които биха искали да загася светлината в салона? Ще бъде по-лесно, ако се опитате да поспите, а освен това ще имате и светлините за четене…

Повече от половината ръце се вдигнаха във въздуха.

Благодаря. От тези, които не вдигнаха ръка, има ли някой с наистина сериозни възражения, ако послушам мнозинството и ги загася?

Никакви ръце. „Добре — помисли си тя. — Ако издържим още няколко часа, всичко ще свърши.“

Добре. Загасвам ги. Благодаря ви.

Тя се обърна и завъртя съответните ключове, после за момент се облегна на стената, за да затвори очи и да възвърне част от силите си. Трябваше й нов прилив на енергия, но той не идваше.

В дъното на боинга Джими Робъртс беше вдигнал и прибрал облегалката за ръцете, която го разделяше от Бренда и бе изключил телевизора. Бренда беше приела обяснението, че няма да имат проблеми със закона. Джени, стюардесата, която се беше върнала със съпруга й, беше толкова мила и сериозна и Бренда й бе повярвала. Сега спокойно спеше и Джими я държеше в прегръдките си, а умът му бавно осъзнаваше присъствието на тих шум, който не можеше да определи: много тих непостоянен шум, подобен на радиосмущения, който идваше някъде зад него. Като радиостанцията, която използваше в гаража в Мидланд. Шум от смущения, гласове, още шум. Тих, едва доловим, но достатъчно дразнещ любопитството му, за да не го остави да заспи. Имаше сериозна нужда да се освободи от натрупаното напрежение, след като беше прекарал седнал толкова много часове. От бездействието го сърбяха мускулите.

Той погледна надолу към жена си и започна бавно и внимателно да я отмества наляво, като подложи една възглавница под главата й на рамката на прозореца. Тя спеше невероятно дълбоко, когато бяха заедно. Той се шегуваше, че и товарен влак няма да я събуди, ако мине през спалнята им. Джими я зави с допълнителното одеяло и се наведе, за да я целуне леко, после тихо разкопча колана си и излезе на пътеката. Забеляза едно момче на седалката до прозореца три редици назад. Съседното място беше свободно и Джими виждаше достатъчно в мъждивата светлина, за да определи, че момчето е на около петнайсет години. Беше се надвесило над копчетата на едно малко радио, пъхнало слушалка в ухото си — източникът на слабите звуци, които бе доловил Джими. Момчето вдигна очи.

Джими се усмихна и посочи радиото.

— Какво имаш там?

— Нищо особено, полицейски скенер.

— Може ли да седна?

— Да — отвърна момчето, докато Джими се наместваше до него.

— Хващаш полицейски обаждания чак тук, горе?

— Всъщност не… предимно самолетни неща, а някои дори не ги разбирам.

— Може ли да послушам?

— Разбира се. — Момчето издърпа кабела на слушалката от радиото и намали звука.

От колонката изпращя мъжки глас, който нареди на някого да завие надясно и получи бърз отговор.

— Какво беше това? — попита Джими.

— Не знам. Сега съм го настроил на авиационните честоти и то минава през целия спектър. Мисля, че това е контролна кула или нещо подобно и звучи на испански.