Джон Нанс - Полет 6

— Не знам. Освен това, което ви казах за мистър Макнотън… — На другия край последва дълго колебание. — Разбира се, по мое лично мнение, когато имате голям самолет, натъпкан с пътници, който закъснява два пъти за един и същ ден…

— Два?

Хейвърстън му разказа за отклоняването на пистата в Лондон.

— Не знам какво са казали на пътниците или какво е било отношението в салона, но проблемът с двигателя беше разрешен за малко повече от два часа.

— Вижте, мистър Хейвърстън, това е много, много важно и вие трябва да ми се доверите. Просто не мога да ви разкрия защо питам, но ако можех, знам, че незабавно щяхте да претърсите небето и земята, за да ми намерите необходимата информация. Ако не покажем, че съобщението е логично и разумно и на този полет е твърде вероятно да е възникнал бунт на пътниците, всички на борда може да загинат.

— Съжалявам, не ви разбрах!

— Не мога да ви кажа повече, но си представете, че в днешно време правителствата на Великобритания, както и на повечето държави от Европейския съюз и на САЩ много се притесняват, когато някой голям самолет се насочи към някоя столица и не отговаря на повикванията.

— Не ви разбирам, полковник. Какво ме питате?

— Мисля, че има нещо, което не ми казвате, а това може да е фатално за вашите пътници и екипажа. Моля ви. Какво има?

Дейвид чу как събеседникът му премести телефона в другата си ръка. Хейвърстън се прокашля.

— Точно спирам пред офиса си, а вътре има една бележка, която трябва да погледна.

— Кажете ми защо.

Чу се как се затръшна врата на автомобил, след това стъпки и дрънчене на ключове.

— В съобщението се споменава името на пътник, за когото командирът твърди, че е нападнал втория пилот.

— Да. Името е Логан.

— Точно така.

Дейвид чу как се отключва врата.

— Разбирате ли, на този полет вчера се качи един ядосан американски лекар. Трябва да проверя името, което записах, за да се уверя, че не е същият човек.

— Имате предвид Логан?

— Да.

— Проблем ли имахте с него?

Джеймс Хейвърстън разказа набързо информацията в компютъра на „Меридиън“ за смъртта на съпругата и детето му.

— Беше крайно неприятна среща, но ние… аз… прецених, че той не представлява заплаха, и му позволих да се качи на борда. Вече съм до бюрото. Изчакайте секунда.

Дейвид чу разместване на листа, после тишина.

— Сър?

— Е, по дяволите всичко.

— Не ви разбрах?

— Не мога да намеря проклетото листче. Мислех, че съм го оставил тук.

— А не можете да си спомните името със сигурност?

— Не. Сигурен съм, че е различно, но вижте, полковник, ще ви се обадя пак, ако го намеря.

— Моля ви! Ако името е същото, веднага ми се обадете на мобилния телефон.

Той продиктува номера и затвори слушалката. С ужас осъзна, че няма да се справи.

Той профуча покрай Джинджър към коридора, като почти не забеляза, че тя е скочила от бюрото си, за да го последва.

— Полковник? Ще трябва аз да ви отворя вратата, за да влезете.

— О, така ли!

Дейвид тръгна след нея, като се опитваше да не зяпа фигурата й, докато тя се плъзна надолу по коридора и набра кода на цифровата ключалка.

— Благодаря, Джинджър — каза той, като долови проблясък на топлина в усмивката й, после влезе, седна на същото място и отново постави слушалките си. — Какво става?

— Приближава се към бреговата линия — отвърна Блейлок и му разказа за срещата с изтребителите и внезапния завой. — Той знае точно какво прави, Дейвид. Нищо чудно този пилот да е либиец, а МИГ-овете да са били защитен ескорт. Ако е така, са го взели на прицел с ракетите си само за да изглежда реалистично.

Дейвид задъвка долната си устна, като оглеждаше различните екрани.

— Колко време остава?

— „Ентърпрайз“ пуска изтребителите F-14 „Томкет“ в момента. Планът е да го прехванат, да се опитат да установят контакт по радиото, а ако не успеят, да се опитат да го насочат към Северна Африка. Има едно отдалечено летище на юг от Алжир, което ни разрешиха да използваме. Но ако пилотът откаже да говори или да завие, ще умре доста бързо. Изтребителите вече имат разрешение за стрелба.

„Меридиън“ 6, в полет

00:18 ч

Джими Робъртс пристъпи на пътеката между седалките. Беше казал на Бренда да остане на мястото си. Бързо подмина предното кухненско помещение и влезе в първа класа, без да се притеснява дали може да влиза там. Мразеше да попада на места, където някой можеше да го накара да се почувства не на място или не добре дошъл, като пияница на градинско увеселение. Обикновено бягаше от такива места като от чума, но този път беше различно. Той, Бренда и всички на борда бяха наречени престъпници и това го плашеше.