Джон Нанс - Полет 6

Синди първа чу това, наведе се и забеляза светлинките, които мигаха в далечината от дясната страна на боинга. Тя предаде информацията на Джени, която накара Робърт Макнотън да погледне.

— Трудно е да се каже — заключи той. — Има няколко светлини, така че сигурно става въпрос за изтребителите на някоя държава, които ни следят.

Робърт отвори екрана на компютърната карта, за да включи картината. Вторачи се в него, докато картината показа карта на Северна Африка с означения на политическите граници, после тихо подсвирна.

— Боже господи — промърмори най-вече на себе си, без да забележи, че Брайън Логан също е залепил нос на един прозорец от дясната страна.

— Какво? — попита Джени.

Робърт почука по екрана.

— Либия. Намираме се извънредно близо, а това е много опасно. Изобщо не вярвам, че нашият откачен командир се е погрижил да ни осигури разрешение за преминаване през нея.

— А какво ще стане без такова разрешение? — попита Джени.

— Спомняш ли си самолета на корейските авиолинии през осемдесетте, който се заблуди над Курилските острови и съветските изтребители го свалиха? — попита Робърт, като се измъкваше от седалката си.

Джени кимна.

— Онзи самолет също беше „Боинг 747“, а Кадафи е много по-луд. — Робърт посочи към кухненското помещение. — Къде е този интерком?

В съзнанието на Фил Найт съобщението от салона, че ги следят изтребители, веднага беше изместено от факта, че човекът, който се обаждаше, очевидно беше същият пилот, за когото Логан беше казал, че е готов да поеме управлението.

„Значи не е било блъф“ — помисли си Фил. Човекът беше споменал прекалено много въздухоплавателни термини и процедури, за да не е истински пилот. Беше споменал неща, които можеше да знае само пилот на голям реактивен самолет, и това откритие за няколко секунди забави допълнителния шок, че освен пилот той е и президент на „Инглиш Петролиум“.

„Чакай малко — каза си Фил. — Твърди, че е Макнотън, но това сигурно е лъжа. Очевидно е пилот, а скапаният Макнотън е президент на корпорация и навсякъде го разнасят на ръце. Той сигурно дори не знае да шофира, камо ли да лети.“

И все пак човекът беше притеснен, че летят прекалено близо до Либия. Защо? Дори Либия трябваше да зачита граждански самолет в извънредна ситуация. Досега целият свят трябваше да е разбрал, че Полет 6 на „Меридиън“ е отвлечен и командирът не отговаря за маршрута, по който е принуден да лети.

Фил изви глава надясно, като се опитваше да види мигащите червени светлини, които мъжът беше споменал, но трябваше да разкопчае колана си и да се наведе през празното място на втория пилот, за да успее.

„Ето ги!“ Зад дясното крило и на значително разстояние в източна посока. Които и да бяха тези хора, те очевидно не представляваха непосредствена опасност.

„Вероятно са стандартни придружители за отвлечен самолет.“

Фил включи таблото на ACARS, докато отново се настаняваше на мястото си. Беше същата система, която беше използвал да предаде съобщението за отвличане на компанията, и сега стреснато забеляза, че светлината за пристигнало съобщение свети, а той беше изключил звука, без да провери какво е то. Включи принтера и изчака да свърши, откъсна листчето и запали една лампа.

До командира на Полет 6 от Оперативния център. Лондон е готов да ви приеме и да осигури охрана при кацането, както сте пожелали. Моля отбележете, че нито една кула за въздушен контрол няма контакт с вас и нямате разрешения за аварийно преминаване. Можете ли да ги координирате през нас? Имате ли време да обясните повредата в радиостанцията, за да се опитаме да ви дадем съвет как да я поправите оттук? Моля, отговорете.

Фил погледна зад гърба си към Джуди Джаксън, която беше заспала и тихо хъркаше, с глава, облегната на рамката на левия прозорец. По-добре, помисли си той. Брадвата лежеше на коленете й, а едната й ръка я стискаше, но заплахите му явно бяха успокоили духовете в салона. Засега можеше да я остави да поспи.

Притесняваха го светлините отдясно. От оперативния център бяха прави. Наистина нямаше разрешения за преминаване от въздушен контрол, защото излъчваше международния код за отвличане по транспондера. Щеше да им отговори по ACARS след минута, реши той.

„Къде е тази проклета карта? — помисли си той, като ровеше с ръце по пода и я търсеше. Смътно си спомняше, че картата беше паднала, когато беше започнал да върти самолета, за да не позволи на Логан да влезе. — Ето я!“