Джон Нанс - Операция „Скайхук“

Мартин влезе в залата, надянал типичната за него маска на сериозност и кимна на шестимата старши служители. Самата зала бе седем метра дълга и, както изглеждаше, широка около пет метра, но всъщност истинската й ширина бе само два и четирийсет, тъй като тя бе наполовина преградена от солиден панел с кристален екран с висока разрешаваща способност. Екипът от Анкъридж се появи на цветния екран, седнал от своята страна на масата в общата зала, която бе украсена със сходни картини, тапети и дори еднакви чаши и кани за кафе. Мартин си бе мислил да купи „Симюлайт“, но бордът бе сложил вето на идеята му, което си бе жалко, помисли си той. Новата технология в крайна сметка щеше да донесе милиарди, налагайки световни стандарти за провеждане на телеконференции, ала бордът му бе прекалено уплашен дали самата „Юниуейв“ щеше да оцелее.

— Всички ли сме на линия? — попита председателят присъстващите от двете страни на екрана, огледа кимащите глави и забеляза страха в очите на хората в Анкъридж. Помисли си, че нямаше да бъде лесно да измъкне истината от групата от Аляска. Те всички знаеха, че работата им виси на косъм.

„А може би трябваше влизането ми да изглежда по-приятно?“ — помисли си Мартин. Прокашля се и разговорите спряха.

— Добре, екип. Ние тук сме много разтревожени и сроковете са ни опрели нож в гърлото. Какво стана снощи, защо стана, как ще оправим нещата, за да проведем новите изпитания след четирийсет и осем часа? Освен това искам да чуя съображенията на всеки, който все още има каквито и да било опасения за системата, преди да я дадем на ВВС и да си поискаме чека.

Всички, освен двамина от групата в Анкъридж, бяха готови да скочат и веднага да хукнат от страх. „Намали темпото“ — каза си той, като посочи старшия служител по проекта в Анкъридж.

— Джо? Защо ти не ми съобщиш главното?

Джо Дейвис се приближи напред със стола си и разказа за развитието на събитията над Залива Аляска предишната нощ, описвайки крайното решение на доктор Бен Коул, което било просто да изключи главния компютър.

— Значи излиза, че компютърът на Бен е бил виновникът? — попита Мартин. — Не и софтуерът?

— Така мислим. Сега правим каква ли не диагностика. Цяла нощ с това се занимавахме. Засега предположенията ни се свеждат до някаква повреда в хардуера.

Мартин забеляза тревожното изражение на Бен Коул. Обърна се към него:

— Бен? Изглеждаш ми разстроен.

— Ами…

— Съгласен ли си с оценката на Джо?

Преди да отговори, Бен хвърли един обезпокоен поглед към Джо Дейвис.

— Ами-и… Изключването на компютъра наистина прекрати радиорелейната връзка, господин Мартин, тъй че, технически погледнато…

— Вашият бордови компютър е изпращал сигнали, които са блокирали управлението на самолета, нали така?

Бен кимна без особен ентусиазъм.

— Но защо тогава — продължи Мартин, — той ви е снижил до петнайсет метра и след това ви е пуснал буквално да се плъзгате над водата?

— Не знаем — отвърна предпазливо Бен.

— Добре де, софтуерен ли е проблемът, или хардуерен? Или и двете?

В залата в Анкъридж настъпи оживление, една жена влезе и донесе на Джо Дейвис някакво съобщение, след което бързо се оттегли. Мартин видя как върху лицето на Дейвис разцъфва широка усмивка, след като показа съобщението на останалите и даде знак на председателстващия, че иска думата.

— Мисля, че сме наясно! — втренчи се той в Бен. — Нашите момчета току-що са открили повредена платка в компютъра на Бен на борда на гълфстрийма и това е платката, която управлява надлъжното клатене и височината, както и свързващите релейни данни за управление на полета.

Мартин се усмихна и въздъхна, докато вдигаше победоносно палец.

— Страхотно!

Бен обаче не се усмихваше. Председателят забеляза това.

— Бен? Не ми се виждаш убеден.

— Ами…

— Казвай.

Младият мъж прехапа устни, после се усмихна и поклати глава.

— Не искам да съм черната овца в стадото и понеже не съм видял какво са открили, смятам да приключим с прегледа на програмата, за да сме сигурни, че няма да възникне нещо ново.

— Бен… — понечи да каже нещо Джо Дейвис и посегна да го улови за ръката, ала погледът на Бен Джоунс бе закован в този на Уил Мартин върху прозрачната стена на екрана.

— Остави го, Джо — нареди тихо Мартин. — Всички тук могат да вземат думата.

— Ами, първо, не бива да се опитваме да правим изпитателно-приемен полет тази вечер, просто за в случай, че съм прав. Ако провалим и него, доколкото разбирам, ще провалим сроковете за приемане и разплащане.