Джон Нанс: Операция „Скайхук“

„Какъв бе този шум, за бога?“ Шокът й се смени с раздразнение, когато погледът й попадна на нощното шкафче, върху което стоеше нов електронен будилник и безгрижно бълваше сигнала за събуждане направо от ада. Наведе се и го огледа, първо намали силата на звука, преди да изключи грухтенето и квиченето. Часовникът би трябвало да „пее“ с успокояващия звук на тихи морски вълни или на бълбукащи поточета. Никъде в инструкцията за ползването му не се споменаваше за вилнеещи прасета.

Ейприл въздъхна и си отбеляза наум да прочете още веднъж упътването. Протегна се блажено, но се сепна изведнъж, когато осъзна, че изпълняваше танц на голо. Отсреща имаше неколцина мъже с бинокли, насочени постоянно към апартамента й. Бе забелязала някои от тях на няколко пъти със собствения си бинокъл.

Бързо клекна и опипом потърси върху нощното шкафче дистанционното, с което се затваряха завесите, и изчака Ванкувър да се скрие, преди самата тя да се изправи отново. Взе тъмночервения си сатенен халат от пода, където се бе свлякъл през нощта от леглото, облече го и върза сръчно колана на кръста си.

Включи се детектор за движение и тих електронен звън се разнесе приятно из апартамента, обявявайки, че малкият му силициев мозък току-що е включил предварително готовата кафеварка и бе увеличил температурата с два градуса, като едновременно бе пуснал по музикалната уредба лека класическа музика. От скритите в тавана тонколони се понесе моцартовият концерт за кларинет и тя неволно погледна с усмивка нагоре. Класическата музика привнасяше елегантност, дори когато апартаментът бе разхвърлян, което се случваше рядко. Музиката се вписваше чудесно в богатите цветове на колекцията й от картини, за която бе хвърлила прекалено много пари — оригинални маслени платна от местни художници. Тя отиде във всекидневната, за да се наслади на панорамната гледка на Английския залив, която се разкриваше през прозорците й. Никога не се уморяваше да гледа тази красота и беше доволна, че по-голямата част от заплатата й отиваше за ипотеката на закупения ъглов апартамент.

На Ейприл много й допадаше да бъде най-новият вицепрезидент на „Емпрес круиз лайнс“, но особено бе доволна, че в една толкова красива утрин не й се налагаше да бъде на работа преди ранния следобед.

„Мога да си закуся мързеливо, да прочета вестника, да потичам, или всичко гореизброено.“

Съществуваше и още един ритуал на събуждане преди кафето и тя отиде до компютъра си, за да разбере къде се намираха днес родителите й.

Вкара паролата си, след което пусна картата на света и съответната програма, свързана с бързодействащ Интернет. Представи си малката спътникова антена, за чийто монтаж върху самолета на командир Арли Роузън бе платила, след като той с неохота прие идеята да бъде активно проследяван от дъщеря си. Системата изпращаше залп от радиосигнали към намиращ се в орбита спътник на всеки шейсет секунди и съобщаваше местоположението на самолета, независимо къде се намира.

— Това е всичко, тате — му бе казала тя, застанала до красивия преоборудван водосамолет от Втората световна война, закотвен в доковете на Сиатъл. Интериорът му напомняше много на луксозна яхта — със спалня, всекидневна, кухня и баня — и родителите й го използваха при всяка възможност.

— Значи искаш да шпионираш мен и майка си, така ли? — беше я попитал с обвинителен тон баща й.

— Чакай малко… задръж — отвърна през смях младата жена. — Това бе моя реплика.

— Какво искаш да кажеш с това „моя реплика“?

— Когато бях малко момиченце…

— Ти още си малко момиченце.

— Тате! Когато започнах да излизам с момчета с автомобили, ти ме накара да нося със себе си клетъчен телефон. И аз те обвиних, че искаш да ме шпионираш.

— Да бе, така е, права беше. Ние те шпионирахме. Тогава се скъсваше да излизаш с момчета.

— Не, татко, ти каза, че телефонът бил за спешни случаи.

— И ти ми повярва?

— Да, защото беше прав.

Арли Роузън тогава се обърна към майка й, която едва се сдържаше да не се разсмее.

— Рейчъл? Дъщеря ни си признава, че баща й е бил прав за нещо. Запомни този миг и след това я прегледай. Тя очевидно е болна.

— Тате…

Тогава той се усмихна на Ейприл, посребрената му коса обрамчваше загорялото лице и той изглеждаше точно така, както би трябвало да изглежда един надежден командир на боинг-747. Сетне поклати победен глава.

— Е, добре, щом ще се чувстваш по-добре. Само без камери или микрофони вътре, които да ни подслушват какво правим.