Филип Шелби - Разплата

— Но тогава… тогава излиза, че щом разбере, че съм оцеляла, той отново ще се опита!

Рейчъл се поколеба. С крайчеца на окото си улови предупреждаващия поглед на смръщения Логан Смит, но се направи, че не разбира намека му.

— Ако обаче успее да се добере до теб. Именно това е нашата задача сега, Бети — да не му позволим да припари до теб. — Тя млъкна, за да обмисли как да продължи. — Но за тази цел на нас ни е необходимо да разберем какво ти е известно и какво — не. Моли положи всички усилия, за да те скрие. А сега ние, Смит и аз, ще поемем задачата да те опазим. Така че е задължително да ни разкажеш за разговорите си със Стивън. И то с всички подробности.

Очите на Бети отново се напълниха със сълзи. Остави чашата на масата и избърса очи с ръкава на нощницата си. После подви крак на канапето и се сгуши в ъгъла.

— Стивън и аз се обичахме — глухо започна тя. — Всичко се дължи именно на това… защото се обичахме… и защото него го предадоха.

— Кой го предаде? — намеси се Смит.

Бети отметна кичура, паднал на челото си.

— Той започна многообещаваща кариера при „Бел енд Робъртсън“, известната юридическа кантора. Справяше се отлично, защото наистина работеше от тъмно до тъмно, докато не изскочи онази афера с „Рейлроудс“. — Тя погледна въпросително към Рейчъл: — Може би сте чували за „Рейлроудс“?

— Транспортната компания, която банкрутира?

— Да. Но това стана чак накрая. На Стивън му възложили да провери активите на „Рейлроудс“. Той обаче нямал представа, че неговите шефове и изпълнителните директори на „Рейлроудс“ се договорили зад гърба му. Планът им бил да изкарат Стивън виновен в опит за присвояване на огромна сума от сметките на компанията… С цел да я съсипе окончателно.

Рейчъл видя как Смит кимна в знак на съгласие. Скандалът с „Рейлроудс“ няколко месеца не слизаше от първите страници на вестниците. Може би Стивън наистина е имал нещо общо с тази тъмна история, но засега Рейчъл не схващаше връзката.

— Стивън беше обвинен в ужасни грехове, които никога не бе извършвал — продължи Бети. — Накрая, той се оказа единственият виновник. Изкупителната жертва. Именно тогава се намесиха и в моя живот.

— Кой, Бети?

— Съдията Естърхаус.

Рейчъл чу как от изумление Смит рязко си пое дъх. Разтревожена, че това ще изплаши Бети и потокът от признанията й ще секне, Рейчъл побърза да поеме инициативата:

— Стивън познаваше ли се с Естърхаус?

— Съдията е бил един от неговите преподаватели в Джорджтаун. Между Саймън Естърхаус и Стивън имаше… как да го кажа… някаква странна близост.

— А ти си се запознала с Естърхаус, защото…

— Защото постъпих при него като секретарка.

Бети описа гнева на Стивън, когато се върнал от последното си посещение в кабинета на Естърхаус. Но после явно се е случило нещо, защото Стивън се поуспокоил.

— Да не би Естърхаус да се е притекъл на помощ на Стивън? — запита Рейчъл.

— Да. Той и Стивън проверили отново всичко, което дотогава Стивън бил постигнал в опитите си да спаси „Рейлроудс“. Съдията му заявил, че ще се вдигне невъобразим скандал, когато изобличи в съда намеренията на шефовете на „Рейлроудс“ да представят Стивън като лъжец и изнудвач. Обещал му, че ще намери начин да му помогне да се спаси от всичките обвинения.

— Това не се ли е случило по времето, когато ти и Стивън сте станали по-близки?

— Стивън е… беше… особен човек, така че на доста хора не беше симпатичен — рече Бети с тон, подсказващ желанието й да оправдае действията на Стивън. — Но най-лошото беше, че те не го разбираха, не го познаваха истински. Той може би изглеждаше в техните очи прекалено арогантен и лекомислен… Дори и аз в началото си мислех така за него. Докато по-късно разбрах, че той всъщност е много чувствителен и лесно раним, като децата. Не е лесно да се проникне в душата на човек, който отвън изглежда преуспяващ и работи неуморно, винаги според правилата. Затова и очакваше да бъде възнаграден. Заслужаваше го. Но когато вместо това едва не го изпратиха на подсъдимата скамейка, той изпадна в напълно безпомощно състояние. Единствената му реакция беше да побеснее от ярост.

— Да не би тогава да те е наранил с упреците си? — предпазливо подметна Рейчъл.

— Не, не… не говоря за физически действия. Мрачното настроение, в което той изпадна, напълно отговаряше на характера му — по природа си беше безкрайно мнителен. Ако някой постъпваше непочтено с него, това можеше да отрови мислите му за месеци напред.