Филип Шелби - Разплата

— Къде е тя? Защо е напуснала къщата? И къде е отишла? — сепна се Рейчъл и впери ужасен поглед в лицето на Логан. — Да не би той вече да се е добрал до нея? Може би и тя е била с онези двамата, а той тихо се е промъкнал, за да я отвлече, след което е поставил взривното устройство?

Смит я стисна за рамото.

— Ще я открием. — Облиза напуканите си устни и додаде: — Ако ти… ако ти не ме беше спряла, аз вече щях да съм стигнал до вратата…

Рейчъл затвори очи и се остави да я прегърне. Усети как раменете му потръпнаха, сякаш му бе станало адски студено. Но устните му горяха като нажежено желязо, когато се притиснаха към челото й.

Пожарната кола пристигна след малко и мъжете в униформи мълчаливо се заеха с работата си. Доста бързо потушиха огъня. Смит говореше по клетъчния телефон, а Рейчъл придружи командира на пожарникарите, за да огледат щетите от пожара. Командирът се обърна и изруга яростно, когато му съобщи за загиналите от тактическата група.

Той погледна към снайпериста, седнал на тревата, отпуснал оръжието си на колене, с отнесен поглед, зареян накъде много надалече.

— Какво, по дяволите, търсеха тук твоите хора? — сърдито запита командирът на пожарникарите. — Какви са тези военни, тези федерални агенти…

Рейчъл посочи към Смит.

— Той ще ви обясни всичко. Нали се разпореди да ви извикаме.

— Хм — изсумтя командирът. — И каква история ще скалъпите вместо обяснение?

— Стига! — не издържа Рейчъл. — Ние загубихме двама колеги.

Командирът й обърна гръб и тръгна към своите подчинени.

Рейчъл се отпусна върху масивната броня на линейката, която беше пристигнала след пожарната кола. Санитарят се зае да почисти раните й от счупените стъкла. Когато Смит се върна, към него се приближи вторият санитар.

— Трябва да намажа обгорените места с мехлем — обясни й санитарят, докато оглеждаше кожата по ръцете му. — Имате ли счупени кости?

— Не.

Смит приседна до Рейчъл на бронята на линейката.

— Цялата полиция на Финикс е блокирала летището „Скай Харбър“. Но нищо не са открили досега. Дори и при проверките на частните самолети. Най-озадачаващ е фактът, че през последния час нито един самолет не е излитал, нито пък е кацал на летището.

— Това звучи абсурдно — промълви Рейчъл. — Не може куриерът да се изпари във въздуха.

— Люсил ми обеща, че ще провери как е при военните. Просто така, за всеки случай. Насам е потеглил местният полицейски отряд за разследване на бомбени атентати.

— Кой е бил собственикът на тази къща? — запита Рейчъл. — Трябваше да попитаме Пабст, но той…

— Аз мога да ви кажа — прекъсна я санитарят, който още мажеше с мехлем китките на Смит. — Човекът, който я притежава, е строителен предприемач. Познавам го, защото често са ни викали на негови обекти. Шега ли е да бъхтиш с изпотен гръб, без здрави обувки, да настъпваш гвоздеите по дъските, и то за какво? За шест долара на час? Такива ми ти работи стават при нас.

Шумът на мощен камион и скърцане на спирачки отвлякоха за малко вниманието на санитаря.

— Ето го лично той. Великият предприемач… — кисело промърмори санитарят.

Мъжът, който скочи от кабината на камиона, се оказа нисък, як и набит. На главата си беше нахлупил каубойска шапка „Стетсън“, с широка периферия, която килна назад, когато забърза към линейката.

— Погледни емблемата на вратата на камиона — подшушна Рейчъл на ухото на Смит.

Той я послуша и от вълнение веднага се изправи на крака. С едри жълти букви на вратата на камиона беше написано:

— Господин Ъндъруд?

Ъндъруд, със зяпнала уста, се беше втренчил в жалките остатъци от къщата. Измъкна червена кърпа от джоба си и избърса чело.

— По дяволите! Не мога да повярвам на очите си! — Той се обърна към Смит. — Ти пък кой си?

Рейчъл видя реакцията на мъжа, когато Смит му показа картата си. Тя се надигна от предната броня на линейката и се приближи към двамата мъже.

— Вие ли сте Рой Ъндъруд?

— Същият.

— Предприемач ли сте?

— Да, по дяволите! Тази шибана къща беше по мой проект. По най-добрия ми проект…

— Знаете ли кой е бил в нея?

— Никой не би трябвало да има в къщата по това време.

— Но вътре са били един мъж и една жена.

Ъндъруд вдигна поглед към небето и яростно изруга.

— Може би Кени Ласитър, един от моите строители. Чух го да се уговаря с някого по телефона. Но го предупредих, че…

— А коя беше жената?

— Коя ли? Келнерка от баровете наоколо. Всяка седмица Кени забърсва по някоя.