Филип Шелби - Разплата

Пръстите на Рейчъл сграбчиха влажния торф, когато тя се надигна в опит да запълзи. После дойде ред на втората експлозия и тя усети как отплува нанякъде, безпаметна, олекнала и безгрижна.

Рейчъл се блъсна в оградата и изкрещя, макар че надали тя самата чу собствения си крясък. Гърлото й залепна, сякаш някой беше напъхал в него сурово месо. Всяко вдишване и издишване причиняваше остра болка в гърдите й, все едно че вдишваше огнени пламъци.

Дойде на себе си, едва когато коляното й се удари в някаква корава и студена повърхност. Вдигна едната си ръка и ноктите й задраскаха по нещо грапаво. С усилие повдигна клепачи и съзря с мътен поглед, че се е залепила о тухлената ограда, стигаща до кръста й, точно където започваше моравата.

— Не мърдай! Рейчъл, чакай, стой така!

Две ръце, със зачервени китки, с ожулени кокалчета, се плъзнаха под мишниците й. Тя чу тихо ръмжене и охкане, докато Смит се опитваше да я изправи на крака.

— Усещаш ли да има нещо счупено по теб?

Лицето на Логан, посивяло от пепелта, беше набраздено с ивици от някаква тъмна течност.

— Ти кървиш!

— От счупените стъкла. Посипаха се навсякъде. Почакай, има парчета даже в косата ти.

Рейчъл машинално вдигна ръка, но Смит веднага я сграбчи за китката.

— Нека първо се измъкнем оттук!

Рейчъл се опря на рамото му, а той й помогна да направи първата стъпка. Под подметките й захрущя стъкло. Тя усети необичайна топлина зад гърба си и се обърна.

— Мили боже…

От къщата не беше останало почти нищо. Експлозията беше изтръгнала гредите и помела стените, а покривът — рухнал в образувалата се яма, обвита в дим. Сцената напомняше на картина от ада. Нощното небе бе озарено от неизгорели отломки, понесени нагоре от вихъра. Овъглените остатъци от дървените греди догаряха с пукот, облизвани от последните пламъци. В този миг вятърът обърна посоката си и димът се устреми право към нея.

Смит я помъкна към улицата, като двамата се придържаха един друг, а после той размаха ръка към силуетите, завтекли се към тях. Някакъв набит мъж на средна възраст, лъхащ на джин, пръв дотърча до олюляващата се двойка.

— Господи! Какво стана? Ранени ли сте?

Смит с усилие измъкна и размаха под носа му картата си с емблемата на Министерството на правосъдието.

— Аз съм федерален агент — задъхано изрече Логан. — Как се казваш?

— Джери. Джери Пабст. Този парцел тук е мой…

— Някой обади ли се на телефон 911?

— За идиот ли ме взимате? Разбира се, че ги повиках. Още на минутата. Ама пожарната ще довтаса чак след двадесет минути. Защото не им е готова новата сграда и все още са чак в старата, на…

— Джери… Джери, моля те, върни тези хора обратно. Да се приберат в твоята къща.

Джери Пабст отстъпи крачка назад и вдигна ръце към стълпилите се около него хора.

— Окей, момчета! Хайде, да се връщаме. Имаме работа с някакъв шеф от федералните. Да се връщаме. Окей?

Разнесоха се викове и заваляха въпроси, особено от жените, които упорито надзъртаха зад раменете на Джери. Рейчъл видя как Смит се загледа с мрачно лице в догарящите развалини.

— Какво става с онези от тактическата група? Трябва да проверим…

Логан Смит мрачно поклати глава.

— Те вече бяха влезли. Навън беше останал само снайперистът.

Той закри лицето си с ръкав и когато го отдръпна, Рейчъл видя сълзите му, примесени с чернилка и пепел по скулите му.

— Куриерът — заговори задавено Смит, така тихо, че само тя го чу. — Той вече знае всичко… всичко. — Внезапно се закашля, но успя да се овладее и да си поеме дълбоко дъх. — Но с това, изглежда, няма да се свърши. Защото знае прекалено много! И постига всичко, което си науми!

На десетина метра пред тях Джери Пабст беше подкарал насъбралите се, досущ като стадо, към вратата на своята къща. По едно време мъжът се обърна към Смит, който бавно крачеше напред. Рейчъл не чу какво му рече Смит, но видя смаяния израз на лицето на Джери, който сведе глава и се затътри след неочакваните си среднощни гости. Рейчъл се досети — Смит бе споделил с Джери, че ужасяващата експлозия преди минути е погребала двама души под развалините на къщата.

Тя беше в колата, когато Смит най-после се върна. Някъде от далечината долетя вой на сирена, придружен с камбанен звън. На хоризонта се показа мигаща червена лампа.

— Този път куриерът здравата ни прецака, нали? — въздъхна Смит.

Рейчъл само кимна. Искаше на всяка цена да узнае коя беше жената в къщата. Някоя си Шел… и нейният любовник, който се опитваше да размени кубчета лед срещу студена бира. Какво са правели в къщата, в която би трябвало да бъде Бети Ъндъруд? Кои бяха те? Нейни приятели?