Филип Шелби - Разплата

Рейчъл изгуби желание да му задава повече въпроси. Пристъпи напред, усети лекия дъх на джин от Ъндъруд, видя капките вода по недообръснатите му бузи.

— В къщата имаше телефон. Ние узнахме, че дъщеря ви, Бети, е разговаряла по него. Нали тя е живеела в къщата. Аз лично разговарях с нея. На същия телефонен номер. Къде е Бети сега, господин Ъндъруд?

Настръхналото изражение, изписано по лицето на Рейчъл, още повече го обърка.

— Че как къде? У дома, къде другаде? — избъбри смаяният мъж. — В къщи, при жена ми, искам да кажа при майка си. Може би спи.

„Тези двамата да не са избягали от лудницата? Нищо, че ми тикат в лицето служебни карти с какви ли не печати и снимки по тях…“ — помисли си Рой Ъндъруд, докато гледаше смаяно как федералният агент и жената във военна униформа изкрещяха в един глас нещо неразбираемо и се запрегръщаха като обезумели.

Ъндъруд се опита да протестира, когато го повлякоха към тяхната кола и с най-безцеремонен тон му заповядаха да ги отведе в дома си по най-прекия път. На всичкото отгоре му наредиха да си отваря устата само ако трябва да им покаже следващия завой.

Когато стигнаха до Меса Хилс — първия квартал, застроен от компанията „Ъндъруд“, Рой Ъндъруд се облещи, когато видя, че улицата му беше задръстена от две коли, паркирали насред платното. Яките мъжаги, облегнати на вратите, по нищо не отстъпваха на нападателите от „Кардиналите“ — любимия отбор на запалянковците от Финикс. Всеки от тях държеше по един автомат М-16 с по два пълнителя пред спусъка. На празния парцел зад къщите — запазен за бъдещ парк — беше кацнал хеликоптер. Витлата му още се въртяха. Съседите, някои още по пижами, а други по хавлии от банята, бяха наизлезли по моравите и пътеките около близките къщи и се озъртаха уплашено, изгарящи от любопитство. Неколцина от тях му подвикнаха, когато Рой излезе от колата на Смит.

— По-бързо ще стигнем пеша — каза му Смит, когато стана ясно, че пътят пред тях е задръстен.

Рой Ъндъруд видя още една група въоръжени мъже по-надолу по улицата. Едва сега разбра, че къщата му бе обкръжена от четири страни.

— Но… но какво става тук, по дяволите! И какви са всичките тези мъже? — запита смаяният предприемач.

— Федерални агенти от Финикс.

— Трябваше по-рано да ми обясните, господин…

— Ще ви обясня. И то всичко, обещавам ви. Но нека първо влезем вътре, господин Ъндъруд.

— Не! Искам още сега да ми кажете има ли опасност за живота на Кони и Бети!

Смит се извърна назад към него и забави крачка.

— Не. Вече никаква опасност не ги заплашва.

Предната врата на къщата на Рой Ъндъруд имаше прозорец от матово стъкло, изкривяващо очертанията на женското лице зад вратата, но Рейчъл веднага реши, че това би трябвало да е жената на предприемача. Рой й махна с ръка и я извика по име, след което тя отключи и отвори вратата.

— Рой, какво става навън? Какви са тези хора?

Рой Ъндъруд я прегърна, но тя успя да надзърне през рамото му. Очите и лицето на Кони Ъндъруд още бяха подпухнали от съня. Но щом зърна Рейчъл, жената веднага вдигна ръка, за да прибере ролките от косата си.

— Налага се спешно да поговорим с Бети, госпожо Ъндъруд — тихо изрече Рейчъл.

— Сега?! Посред нощ? Не стига че ни излагате пред съседите, че нахлувате като… като някакви контрабандисти или…

— Мамо, стига! Аз ще се оправя с тях.

Рейчъл вдигна очи към стъпалата в дъното на коридора. На третото стъпало се показа Бети Ъндъруд, с дълга памучна нощница и овехтели детски пантофи на краката.

— Вие сте Рейчъл Колинс, познах ли? — попита тя.

Рейчъл пристъпи към нея.

— Да, аз съм.

— Вие работехте за Моли… Искам да кажа, за майор Смит, нали, госпожице Колинс?

— Точно така.

— Но тя е мъртва…

Бети въздъхна и пристъпи към високия прозорец до предната врата, без да откъсва очи от гледката през стъклото. Рейчъл проследи погледа й и видя през прозорците мигащите светлини на полицейските автомобили, задръстили улицата.

— И Стивън ли? И той ли е мъртъв?

— Бети, веднага се дръпни от прозореца! Моля те, Бети…

Рейчъл се приближи до нея и хвана ръката й. Така би постъпила и с ранено животно, което още се двоумеше дали да побегне, или да се сгуши в нея.

— Убиха го… Вчера следобед, в Атланта — промълви Рейчъл. — Много съжалявам, Бети. Много, много съжалявам.

Долната устна на Бети потръпна и две едри сълзи се отрониха от клепачите й. Когато заговори, гласът й трепереше:

— Той ми каза да те очаквам. Каза ми, че първо ти ще дойдеш при мен, а после и той. Каза ми още, че вие двамата сте разговаряли и че ти ще долетиш тук тази сутрин. И по-късно ние с него отново ще се съберем. Но Стивън беше обезпокоен от нещо. — Тя се опита да се усмихне, но лицето й остана сковано. — Сигурно пак се е притеснявал за мен. Той непрекъснато се тревожеше да не ми се случи нещо. Не искаше повече да оставам в тази къща, защото…