Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

На вратата отново се почука. Пак беше Рене.

— Дай ни още една минута — каза Уилсън.

Главата на Рене изчезна, а кметът пристъпи към прозореца. Долу се простираше черната пустош на Уест Сайд, очертана в бледорозово.

— Като го гледам отвисоко, това място ми се струва доста лесно за изолация — отбеляза той.

— Кога ще поставите загражденията? — попитах.

— И това ли знаеш? — обърна се кметът и ме изгледа с вдигнати вежди.

— Карантинни заграждения, които трябва да изолират Уест Сайд от три страни, плюс част от Оук Парк. Включително сградата, в която се намираме в момента.

И двамата се огледахме, сякаш едва сега си дадохме сметка къде точно се намира тази стая.

— Ще излезем в ефир в мига, в който стартира операцията — рече Уилсън. — Федералните са убедени, че до разсъмване ще успеят да вдигнат по-голямата част от загражденията.

— А вие имате ли думата по този въпрос?

Кметът поклати глава.

— От пет часа насам в района е обявено извънредно положение.

— А вие ще използвате този термин в своето обръщение?

— Не, по дяволите!

— Днес влязох в сайта на общината, господин кмете. Имате цяла страница с информация за биологичните и химическите оръжия, но същината й се свежда до прости неща: покривай носа и устата си, мий си ръцете със сапун и гледай телевизия.

— Да не мислиш, че това ни харесва?

Обърнах се към прозорците. Видях светлините и чух боботенето на някакъв хеликоптер.

— Все още ли мога да се измъкна оттук?

— Ще го отложим за утре. Ние ще намерим начин.

— Кои „ние“?

— Не се безпокой — каза Уилсън, стана и се насочи към вратата. — Последните два етажа на сградата са на мое разположение. Иди да си избереш някоя дупка и гледай телевизия. Започнем ли веднъж, ще имаш възможност да ме гледаш до насита.

— Успех.

— Дано! О, и още нещо, Кели…

— Сър?

— Утре си свърши каквото трябва да свършиш. Ако чувалите изскочат някъде в общината, бъди така добър да ми звъннеш преди федералните. Аз ще направя каквото трябва.

— Мога ли да разчитам на това, господин кмете?

— Мислиш ли, че обичам този град?

— Ами, да…

— Тогава всичко е наред. А сега изчезвай и ме остави да работя.

Строителството на загражденията започна на мръкване. Работници в защитно облекло разтоварваха големите каси от камионите и ги отваряха с лост. Част от тях изкопаха дупки за стълбовете, а други започнаха да развиват големите рула с метална мрежа. Практически оградите бяха две, на двайсет метра разстояние една от друга. В горната си част имаха няколко реда бодлива тел, а външната беше покрита с шперплат, който пречеше да се вижда какво става отвъд нея.

Бариерите бяха построени под мълчаливия надзор на чикагската полиция, която отбиваше уличното движение. Помагаха им солидна група федерални агенти, които се грижеха за отстраняване на „проблемите“, възникнали около периметъра. По изрична заповед на федералните пласти в 23:00 ч. бяха блокирани сигналите на телевизията и мобилните оператори в „защитените зони“. На тяхно място се излъчваше предварително записано съобщение, което обясняваше на гражданите, че прекъсването е планирано до седем сутринта, когато ще бъдат възобновени „ограничените услуги“ на телевизионните и мобилните оператори. В допълнение Вашингтон натисна бутона за спиране на интернет, блокирайки сигнала на всички доставчици в района.

Малко преди полунощ пред главния вход на болницата „Кук“, медицинския център „Ръш“ и болницата „Маунт Синай“ беше поставена въоръжена охрана. Двайсет минути след появата на войниците персоналът на „Кук“ напусна сградата. Лекарите и сестрите категорично отказаха да се върнат на работните си места, преди да получат защитно облекло, подобно на онова, което носеха мъжете с пушките. За половината от тях това беше без значение, тъй като вече бяха заразени.