Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

Влакът бавно се придвижваше по маршрута на Синята линия. Зад прозореца се виждаха облаци мръсно сив дим, които пречеха на лъчите на изгряващото слънце.

— Пожари — съобщих аз и Моли Карълтън неохотно вдигна глава от айпода си.

— Какво?

Палецът ми се стрелна към стъклото.

— Някой да е забелязал, че Уест Сайд гори?

— Вече ти споменах за насилието, избухнало през нощта. Няколко блока в Кейтаун са били опожарени. На практика това е всичко, което знаем.

Бях прекарал остатъка от нощта в един от апартаментите в „Колониал Тауър“, наблюдавайки как кметът и сътрудниците му обясняваха на света какво се случваше в Чикаго. Звезда на шоуто бяха високите заграждения, охранявани от мъже в защитно облекло. Те казваха всичко.

Моли почука на вратата ми малко след шест. Уилсън й беше наредил да ме изведе от зоната на карантината, и то без знанието на федералните власти. Тя предложи метрото и аз приех.

— Дали някой ще се опита да ги потуши? — попитах.

— Пожарната е против подобна идея. Особено след като разбраха, че няма защитно облекло за тях.

— Като говорим за защитно облекло… — промърморих аз и посочих костюмите, които бяхме облекли. — За какво изобщо са ни тези доспехи?

— Преди всичко защото са отлично средство да запазим анонимността си. Смятано от днес, всички ние официално сме под карантина. И можем да свалим комбинезоните само в някоя от специалните прочистени зони.

— Прочистени зони?

— Ще видиш знаците.

Усещах реката от пот, която се стичаше надолу по врата ми. Питах се кога ще започнат сърбежите.

— Искаш да кажеш, че въздухът е заразен?

— По-скоро ме тревожи димът.

— Защо?

— Ако в подпалените сгради лежат заразени трупове, значи димът също е заразен, поне на теория.

— Какви са шансовете това наистина да е така?

— Няма значение. Според инструкциите си длъжен да носиш защитен костюм, и толкова.

— Майната им на инструкциите — процедих аз, смъкнах маската и я сложих в скута си.

— Не постъпваш много умно — поклати глава Моли.

— Дай ми поне една основателна причина, и веднага ще я нахлузя обратно.

Но на нея не й беше до игри. Замълчах и се вслушвах в грохота на релсите под краката ни.

— Това пък какво е? — попитах след известно време и посочих полупрозрачната найлонова завеса в дъното, която ни изолираше от останалите вагони.

— Ще си сложиш ли маската, ако ти кажа?

— Не ми пука.

— Намираме се в подвижна катафалка.

— Заразена?

Тя кимна.

— За твой късмет този вагон е запечатан. Освен това мъртъвците не излъчват зараза, която се предава по въздуха.

— Вече ти казах, че не ми пука.

Влакът намали още повече и след малко спря. Колелата жално изскърцаха. Над релсите се появи тънък слой дим, който бързо се сгъстяваше. Няколко секунди по-късно потънахме в непрогледна мътносива мъгла, сред която се носеха саждите, предизвикани от пожара.

— Труповете трябваше да бъдат извозвани с микробуси — повиши глас Моли, опитвайки се да надвика внезапния вой на вятъра зад прозорците. — Но те изведнъж се оказаха твърде много, освен това никой не изгаряше от желание да допуска пресата прекалено близо.

— Колко са досега?

Моли докосна лъскавата повърхност на айпода си. На екрана се появи карта, изпъстрена с течни червени и зелени точици. От двете й страни бяха изписани имена и дълги колони цифри.

— Докато си спал, патогенът е убил поне седемдесет и трима души. Общият им брой достига сто петдесет и четири. Доколкото можем да преценим, заразата в ограничените зони се разпространява с всеки изминал час.

— Къде е най-интензивна?

— Във вътрешността на сградите.

— А болниците?

— Не разполагат с достатъчно ресурси, опит и информация в реално време — сви рамене Моли. — Положението е бедствено.

— Не изглеждаш изненадана — подхвърлих аз.

— Нещата се развиват в рамките на очакваното. Президентът ще направи обръщение по-късно тази сутрин.

— Какво ще каже?

— Колкото е възможно по-малко според мен.

— Точно така. Ще направи страхотно шоу, ако се появи тук и седне пред фалшивата камина на кмета. — Кимнах към предната част на вагона и попитах: — Мога ли да надникна?

— Само не отваряй нищо.

Станах и се приближих към пластмасовата преграда. Отвъд импровизираната врата се виждаха около дузина трупове в чували, нахвърляни на пода и по широки дъски, поставени над седалките. Мълчаливите пътници бяха под наблюдението на двама мъже в защитно облекло, вероятно работници в моргата. В случай че теорията на Моли се окажеше погрешна и мъртъвците все пак разнасяха заразата. Направих една-две снимки с джиесема и се върнах на мястото си.