Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— Къде ги карат? — попитах.

— За кремиране. Ако ги погребем, има опасност да заразят почвата.

— Значи ще ги горите, така ли?

— Точно така.

Изпуках с пръсти и взех айпода й.

— Това нещо влиза ли в интернет?

— Разбира се. Имаме директна връзка. — Моли докосна таблета и на екрана изплува прозорчето на „Гугъл“.

— Чувала ли си за Тукидид? — попитах, докато набирах думата за търсене.

— Гръцки писател?

— Историк. Описал е чумата в Атина. — Търсеният текст се появи на екрана. Осветих един абзац.

… Хора в добро здраве внезапно започваха да изпитват силно главоболие, да вдигат висока температура, очите им се зачервяваха и възпаляваха, а вътрешните им органи — най-вече езикът и гърлото — ставаха кървавочервени и започваха да миришат лошо.

Тези симптоми се придружаваха от кихане и дращене в гърлото, после болката достигаше гърдите и предизвикваше силна кашлица…

Външно тялото не бе много топло на пипане, нито бледо. По-скоро бе червеникаво, покрито с многобройни пришки и малки ранички. Но вътрешно гореше толкова силно, че пациентът не можеше да търпи никакви дрехи, дори и най-фината ленена материя. Искаше му се да се съблече гол и да се хвърли в студена вода. Мнозина действително го правеха, скачайки в резервоарите с дъждовна вода, обзети от страшна жажда. За съжаление тя не отминаваше, независимо от количеството, което изпиваха.

— Това би могло да означава много неща — поклати глава Моли. — Тиф, бубонна чума или някаква вирусна треска, предизвикваща вътрешни кръвоизливи.

— Според някои учени става въпрос за първото регистрирано използване на биологично оръжие в света. Умишлено разпространено в Атина от спартанците. Жертвите са почти четирийсет хиляди души. Атиняните изгаряли близките си направо на улицата. Ето, виж…

На екрана се появи втори абзац.

… Обичайните погребални ритуали бяха напълно изоставени. Заравяха труповете кой както може, липсваха достатъчно хора и материали. Често се случваше някой да положи тялото на свой близък върху купчината на съседа и да я запали. Или пък да го хвърли направо в огъня на вече горящите трупове…

— Нека позная — обади се Моли. — Който не извлича поуки от историята, е обречен да я повтори…

— Това означава ли, че все още имаме избор?

Моли изключи айпода и го прибра в раницата си. А аз се замислих за чумата. Когато Тукидид пише за нея, всичко изглежда като научна фантастика. Днес тя е само едно пътуване по Синята линия. Съвсем реално.

— Къде отиваме? — попитах аз.

— Влакът върви от болницата „Кук“ до един склад в западна посока, към Оук Парк.

— Където ще се обработват труповете?

— Нещо такова. Мястото е извън загражденията и ще можеш да се измъкнеш.

Изсумтях. Композицията изскърца и потегли, после отново спря.

— Трябва да ти кажа и още нещо — добави Моли.

— Предполагам, че няма да е добро.

— Писъкът, който вчера чу в лабораторията. Беше Елън.

Не знам защо не бях изненадан.

— Какво се случи?

— Сестра й Ана имала билет за ранен полет от летище „О’Хеър“. Трябвало да отиде дотам с кола, но вероятно решила да спести пари и взела метрото. Влакът влязъл в метрото по времето, когато там вече били разпръснати патогените.

— Къде е тя? — попитах.

— Ана припаднала в една от тоалетните на „О’Хеър“. Смъртта й е констатирана пет часа по-късно. Тя е първата и засега единствена официално регистрирана жертва на летището. Снощи Елън присъства на аутопсията й. Реших, че трябва да знаеш това, ако случайно я видиш.

— Благодаря.

Вятърът спря, димната завеса бавно започна да се разсейва. През един от прозорците на вагона надникнаха бледите лъчи на слънцето. Моли се премести на седалката до мен. Усетих докосването на рамото й и вдигнах глава към един плакат, който ме съветваше да се изследвам за СПИН.

— Какво стана после? — попитах.

Смехът й долетя приглушено изпод маската.

— Доста съдържателен въпрос, а?

В същия миг един куршум 30-и калибър пръсна стъклото зад гърба ми, вдигна Моли Карълтън от седалката и я запрати на пода.

Червената струйка се плъзна по опразнената седалка. Очите ми машинално я проследиха до ръба. Притиснала длан към рамото си, Моли лежеше на една страна. После тя се опита да стане.

— Не мърдай — казах аз и се плъзнах на пода, като се стараех главата ми да бъде под нивото на счупения прозорец. Влакът все още не помръдваше. Някъде отпред се чуваха приглушени гласове.