Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

Апартамент 1406 представляваше мезонет на върха на „Колониал Тауър“. Рисман извади магнитна карта и я плъзна в процепа до вратата. Първото помещение се оказа голямо фоайе, отделено от вътрешността на апартамента с плътна пластмасова преграда от пода до тавана, в едната част на която се виждаше малка вратичка с цип. В ъгъла работеше машина, подобна на онази, която бях видял в тунелите на метрото. Дълги, извити като змии маркучи минаваха през преградата и чезнеха във вътрешността на апартамента.

— Това е специална система за пречистване на въздуха — казах аз. — Използва се за изграждане на среда с отрицателно налягане.

Родригес ме изгледа така, сякаш искаше да отвори прозореца и да ме изхвърли от 14-ия етаж.

— Чакайте тук — каза Рисман, дръпна ципа на вратичката и изчезна. Върна се след минута.

— Само Кели. И не пипай нищо.

Преминахме през още една полиуретанова преграда и се озовахме в просторна спалня с изцяло остъклена външна стена. В ъгъла стърчеше триножник с телевизионна камера, заобиколена от няколко осветителни тела, насочени към лъскав дървен стол пред изкуствена камина. На канапето в другия ъгъл се беше настанил кметът на Чикаго, пременен от главата да петите с бял защитен костюм.

— Кели, сядай, да те вземат мътните! — извика той.

Лицето на Уилсън беше скрито зад затъмнения визьор на маската. Облечената му в ръкавица ръка повелително махна и аз се настаних на близкия стол.

— В тези доспехи не мога да изпия дори една диетична кола! — оплака се кметът и погледна към кутийката и купичката с лед на масичката пред себе си. — Кой, по дяволите, прави защитното облекло толкова неудобно?

Огледах се, очаквайки Рисман да отговори на риторичния въпрос, но той беше изчезнал.

— Ще се върне след секунда — увери ме Уилсън. Миг по-късно помощникът му се появи отново и вдигна палец.

— Сигурен ли си? — изгледа го Уилсън.

— Да, сър.

Кметът изпъшка и смъкна маската си. Лицето му беше почервеняло като празничен бифтек, маската беше оставила дълбоки белези по двете му бузи. Ръката му нетърпеливо се протегна към кутийката с кола. Отпи една глътка и разочаровано каза:

— Топла е, да я вземат дяволите!

— Защо свалихте маската? — пожелах да узная аз.

— Монтирали са някакъв биосензор — отвърна Уилсън и кимна към Рисман. — Марк проверява показанията му на всеки кръгъл час. Така сме сигурни, че помещението е чисто.

— Но защо тогава сте облекли защитния костюм?

— Защо ли? — втренчено ме изгледа той.

Кимнах.

— Защото не съм глупак, ето защо!

— Трябва ви резервен план, нали?

— Да познаваш някой като мен, който да не се нуждае от такъв?

— Не познавам никой като вас, господин кмете.

— Дяволски си прав.

На вратата се почука и през процепа надникна жена с отчаяно изражение на лицето. В ръцете си държеше поднос с квадратни гъби, кафяви четчици и кутийки грим с неутрален цвят.

— Трябва да подготвя лицето ви, господин кмете — каза с плачлив глас тя.

Уилсън погледна часовника си.

— В колко часа сме в ефир, Марк?

— Все още не съм сигурен, сър.

— Ела след половин час, Рене — махна с ръка кметът и вратата се затвори.

— Пресконференция, а? — подхвърлих аз.

— Знаеш как е — отвърна Уилсън, стана от канапето и съблече защитния костюм. Рисман го пое и го прибра в гардероба. Кметът остана по бяла тениска.

— Кой ще командва парада? — попитах.

— А ти как мислиш? — Уилсън нетърпеливо размаха ръце и Рисман извади от гардероба тъмносин костюм и бяла риза. Кметът остана по боксерки и добре очертано шкембе. Изду мускули и се огледа, очевидно очаквайки да бъде забелязан. Това не се случи. Той въздъхна и започна да се облича. — Първо са федералните — каза той, взе една светлосиня вратовръзка от леглото, после я смени с червена.

— Първо? — вдигнах вежди аз.

— Официални представители на федералното правителство ще говорят от Дърксън Билдинг — поясни Рисман. — Те ще очертаят мащабите на проблема, а после кметът ще говори на живо.

— От тук? — попитах аз и обхванах с жест камерата и електрическата камина.

Уилсън довърши класическия възел и потърка бръчките по лицето си.

— Ще се обърна към гражданите на Чикаго направо от фронтовата линия — отсече той. — Ще им покажа, че няма от какво да се страхуват.

— Предполагам, че няма да се появите там с този космически скафандър — подхвърлих аз.

— Смешник!

Уилсън се отдалечи от огледалото и отново се настани на канапето.