Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— Отначало бяха решили да те чакат да излезеш, но сега май са променили тактиката. Имаш пет минути, може би и по-малко. Тук е истинска лудница.

— Как са ме открили?

— Не знам. Даниълсън е корумпиран.

— Как разбра?

— Открили са доста пари в офшорната му сметка. Вероятно вече е напуснал страната.

Погледнах към увеличаващата се локвичка кръв под главата на агента и кимнах.

— Вероятно.

— Откриха и други неща, Майкъл.

— Какви неща?

— Не знам. Ние с Моли не можем да повярваме, но ти трябва да изчезваш от там.

— Пак ще ти се обадя. Гледай джиесема да ти е подръка.

Прекъснах връзката и отново надникнах през прозореца. Колите бяха все така празни. Отидох в кухнята, за да хвърля едно око зад блока. Още две коли, плюс трима агенти на алеята. Елън беше права. Крайно време бе да си тръгна.

Промъкнах се в коридора, отворих входната врата и притичах в апартамента на съседа. Насочих се към кухнята, но някъде по средата на коридора се сблъсках с Майки Сандърс, който изскочи от банята само по боксерки.

— Мръсно копеле! — изрева той и запрати по мен някакво доста дебело желязо, което профуча в опасна близост до главата ми и изтрещя на пода. Стрелнах се напред, извих му ръката и притиснах устата му с длан.

— Майки, аз съм! — изсъсках в ухото му аз, изчаках малко и предпазливо отдръпнах дланта си.

— Кели! Бях в тоалетната, когато чух някакъв шум в коридора.

— И по-рано ли беше тук?

— Колко по-рано?

— Преди половин час.

— Бях заспал. А ти как влезе?

— Дълга история. Ти нали имаш представа с какво се занимавам?

— Знам, че носиш патлак и си бил ченге.

— Точно така. Пред входа има едни гадни копелета, които всеки момент ще се качат.

Майки машинално се извърна към входната врата.

— Едва ли ще влязат при теб — успокоих го аз. — Не и без съдебна заповед.

— Ченгета ли са?

— По-скоро федерални — отвърнах аз и направих деликатна пауза.

— Майната им — отсече Майки. — Какво искаш да направя?

— Какво ще кажеш за няколко дни извън града? — попитах с усмивка аз.

— С удоволствие — кимна съседът ми, но после се намръщи. — Ама нямам превоз.

Извадих ключовете на наетата бричка и му обясних какво трябва да направим, за да се измъкнем и двамата.

Половин час по-късно наблюдавах операцията по проникване в жилището ми през шпионката на съседа. На стълбището се появиха трима агенти, облечени със сини якета на ФБР, под които носеха бронежилетки. Единият държеше кози крак, а другите двама бяха извадили пистолетите си. Аз бях оставил вратата открехната. Мъжът с козия крак опря желязото на стената и предпазливо я побутна. Минута по-късно се появиха още четирима. Не бях сигурен дали няма да проверят и апартамента на Майки, но се надявах, че няма да го направят. Ако бях чернокож и живеех в Саут Сайд, ситуацията със сигурност щеше да се развие другояче. Съседите ми знаеха правата си и можеха да създадат проблеми.

Останах до вратата в продължение на десет минути. В жилището ми продължаваха да влизат и да излизат хора, повечето от тях говореха в микрофоните си. После дойде ред на Майки Сандърс. Бях му дал джиесема си и ключовете от колата. Той излезе през главния вход. Федералните не му обърнаха никакво внимание. Инструкциите му бяха да се отдалечи от сградата най-малко двайсет пресечки на север, а после да паркира някъде. След това трябваше да се обади на гласовата поща в офиса и да изхвърли джиесема ми в първата кофа за боклук, без да прекъсва връзката. Надявах се, че федералните ще го проследят, и те не ме разочароваха.

Четирима агенти изскочиха от апартамента и затрополиха надолу по стълбите. Промъкнах се към прозорците, които гледаха към улицата. Агентите се разпределиха в три коли и изчезнаха. Проверих задната уличка. Тя също се оказа чиста. Доколкото можех да преценя, в дома ми бяха останали само двама души, а външното наблюдение беше снето. Изчаках още пет минути, после слязох по задното стълбище на съседа. Корнилия Авеню беше все така безлюдна. Поех пеша към Саутпорт, спрях едно такси и потеглих в западна посока. Бях предупредил Майки да смени регистрационните номера на колата веднага след като позвъни в офиса ми, а после да вземе приятелката си и да напусне града. Момчето ми изглеждаше свястно. Надявах се да изпълни съвета ми.

Маркъс Робинсън наблюдаваше походката на шефа. Бавна и солидна, с вирната глава и изпънати рамене.

— Идва — обади се Джеймс.