Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— Малкият!

Маркъс се обърна.

— Ще можеш ли да работиш с помпа?

Маркъс кимна.

— Джейс.

Стрелецът се появи от сянката на някаква разбита врата. В ръката си държеше дълъг черен пистолет.

— Време е това хлапе да получи пушка и кофа патрони.

След тези думи Рей Рей се обърна и се отдалечи. За всеобща изненада Маркъс си тръгна жив. И той бе най-изненадан от всички.

Таксито ме свали пред „Старбъкс“ на „Медисън“, на изток от Юнайтед Сентър. Измина почти цял час, преди да открия как се задейства подслушвателното устройство в лаптопа на Даниълсън. После, като някаква въображаема муха на стената, просто си седях и четях неспирния поток информация, който течеше между Чикаго и Вашингтон. Не бях в състояние да обхвана всичко, но все пак получих представа за онова, което щеше да се случи през следващите дванайсет часа.

Малко преди шест някой във Вътрешна сигурност най-после се сети да изключи линка на Даниълсън. Затворих лаптопа и подхвърлих на момичето, което правеше капучино, че няма да е зле, ако днес затвори по-рано. Тя каза, че шефът й ще я обеси. Обясних й, че съм ченге, и я посъветвах да се вслуша в думите ми. После си тръгнах.

Най-разумно би било самият аз да се вслушам в собствения си съвет. Да спра такси, да прибера Рейчъл и кучето и да се скрия някъде по-надалеч, откъдето да следя развоя на събитията. Вместо това поех на запад. Преди да напусна дома си, бях проявил съобразителността да си купя един джиесем за еднократна употреба. Извадих го и оставих съобщение на Рейчъл с номера, на който може да ме открие. После позвъних на Рита Алварес, но тя не ми вдигна. Изключих телефона и ускорих крачка.

Новините ставаха все по-тревожни. По обяд съобщиха за вероятна епидемия от легионерска болест в района на Уест Сайд. После и за появата на ешерихия коли, може би от заразена питейна вода. Кризата започна да се очертава към средата на следобеда. Десет починали, дузина болни — всички в района с епицентър „Кук“. Все още не се споменаваше за употребата на биологично оръжие, но нещата явно вървяха натам. Преди около час Уилсън беше дал първото си интервю пред болницата „Кук“. На половин пресечка от там измъкнах картичката, която бях получил от кмета. Рисман вдигна още на първото позвъняване.

— Кели съм. Трябва да говоря с него.

— Зает е.

— Кажи му, че днес разговарях с Даниълсън. Той ми даде лист хартия с името на кмета и някакъв адрес.

Продиктувах адреса.

Пауза. После Рисман попита:

— Защо кметът трябва да знае?

— Просто му предай съобщението, а после ми се обади.

Телефонът ми изписука двайсет минути по-късно. След още десет се появи колата, която трябваше да ме вземе. Плъзнах се на задната седалка и се озовах редом с Рисман. Зад волана седеше Винс Родригес.

— Спри тук — разпореди се Рисман и посочи небостъргача, наречен „Колониал Тауър“ — една от провалените авантюри на Уилсън отпреди десетина години. Модерната сграда беше построена от спонсорите на кмета — разбира се, с парите на данъкоплатците. Днес парите отдавна бяха източени, част от инициаторите на авантюрата бяха в затвора, а за „Колониал“ остана ролята на кула призрак, зловещо щръкнала над града. Вдигнах глава и огледах гладката черна фасада, чиито прозорци отразяваха разноцветните светлини на големия град.

— Какво прави той тук? — попитах.

Без да отговори, Рисман понечи да отвори вратата. Тъй като не се опитах да го спра, той спря сам.

— В какво се опитваш да забъркаш кмета? — попита той.

— А ти защо мислиш, че искам да го забъркам в нещо?

— Какъв е онзи адрес, който беше написан на бележката?

— Много добре знаеш.

— Някакво магазинче за хранителни стоки.

— Собственост на кореец на име Ли. Където снощи беше извършено двойно убийство.

Рисман машинално погледна към предната седалка, но Родригес не реагира.

— Но какво общо има кметът?

— Надявах се ти да ми обясниш.

В очите на Рисман проблесна презрение.

— Не си достатъчно умен за това, Кели — процеди той.

— Глупостта винаги е била моята сила.

Човекът на кмета отново посегна към дръжката на вратата. Този път наистина слезе, пъхна ръце в джобовете си и се насочи към въртящата се входна врата. Очите на Родригес се вдигнаха към огледалото за обратно виждане.

— Това достатъчно ли ти беше, за да ми съсипеш кариерата? — попита той. — Или няма да спреш, преди да ми осигуриш килия, съседна на твоята?

— Нищо подобно — рекох. — Бъди сигурен, че кметът ще ни обикне.